Крушево. Разкази на Тошелинките посетили градчето на Тоше.

Разкази на фенове посетили Крушево:

tsvete on 05/22/09 07:02:00

И така,разказа започва...
През един прекрасен слънчев ден стъпихме на македонска земя!Тръгнахме посока Прилеп,а там има достатъчно табели(браво!),за да се ориентираш накъде е Крушево.Оставаха ни около 10км до крайната точка,когато решихме да потърсим македонско радио...и...познайте-Тоше ни посрещаше с "Игри без граници".Последваха мноооого и голеееми завои и отникъде не се виждаше град.А знаех,че наближаваме.И изведнъж,на един от последните завои ,го видях-градът,за който мечтаех отдавна.Последва табела Крушево и в следващият момент видях Тоше-да,той ме гледаше от един билборд-красив,възхитителен...Навлязохме в града и попитахме за хотел.Упътиха ни.Пристигнахме в хотела и най-смешното беше,че не можахме да се разберем с рецепционистката на македонски,та трябваше да си говорим на английски .Това беше единственият човек,с който не се разбрах-странно,но беше така.Настанихме се на 4 етаж ,а оттам....гледката е приказна-вижте от снимките.Красивото градче се е сгушило между хълмчета и планинки.Вече бях наясно защо Тоше се е зареждал положително тук.Още през първия ден забелязах нещо-водата в Крушево е страхотна:кожата ти става толкова мека и гладка...като кадифе...И искам да дам съвет на хората,които тепърва ще ходят там-милички,не носете със себе си обувки с ток-просто няма да ви трябват.Там всичко е баири и при това павирани-да живеят маратонките .А уличките са толкова тесни,че ни се случваше да правим маневри с нашата кола,за да можем да завием.Там масово карат едни ретро коли-Застава-които са много малки и приличат на бръмбарчета.За съжаление,както и при нас в провинцията,така и в Крушево ,безработицата е голяма и прехранването е трудно,не живеят в лукс,но са толкова богати в душите и сърцата си.
Хората,които срещнах в Крушево бяха нереални-аз за първи път общувам с такива хора-добри,мили,чисти,разбиращи те,услужливи,които са си такива не защото сте приятели или познати.Много странно,но и толкова хубаво ми беше от това колко добре се държаха с мен,непознатата българка.Радваха се и на дъщеря ми,занимаваха мъжа ми,за да не му е скучно...И накрая ни изпратиха с един крушевски заек и 1л крушевска ракия .А за детето-шоколади,сокчета,тефтерчета...Много съм им благодарна!Прекрасни хора!Да са живи и здрави!
Направи ми впечатление и това ,че в този малък град има четири църкви и нито една дискотека.Моите адмирации,за което.Имат си нещо като бар,в който купонясват до 02.00ч.Доста спокойно е там,в Крушево, и родителите не живеят в такъв страх за децата си,както ние тук.
Искам да живея там...

Tini on 07/27/09 12:53:32

Здравейте мили мои Тошевки !!! Ето и моя разказ за посещението ми в Крушево :

Отдавна имах желание да посетя града на Ангелчето, ето че това най-сетне се случи !!!! В събота (25.07.2009)(сутринта в 6 ч, аз, моя приятел Стоян и колежката ми Емилия, тръгнахме от Симитли за Крушево, имахме леки притеснения за границата, дали ще ни пуснат, защото сме само с лични карти, макар че Емилия ходи за втори път и първия път е минала само с лична карта и зелената карта на колата й .Та както и да е...минахме границата спокойно, без проблем само с лични карти.Супер, от там до Крушево с песните на ТОШЕ и бесния голф тройка ...снимки....песни...малко почивки ....и така наближихме града.Посрещна ни ТОШЕ с отворени обятия, милия Той на голям билборд на входа на Крушево. Лони, която добре познаваме всички, известна като полското цвете на форума ми помогна страшно много, за което съм й много благодарна. Тя милата се свързала с едни момичета от Крушево- Мария и Ирена,(страшни сладурани) да намерят квартира за нас тримата за една нощувка (само толко бяхме ) и да се видим с тях на автобусната спирка в Крушево , да ни заведат в квартирата и така...Та си пишем с Лони смс-и кога ще пристигнем , тя да каже на момичетата да ни чакат.....И така отидохме на спирката ,към 12 и 30 наше време и се намерихме с Мария и Рени...заведоха ни при квартирата , настанихме се при много добри хора, веднага ни приеха като свои близки, много беше хубаво, почерпиха ни със сладолед и диня ....много вскусни....Мария и Рени си тръгнаха и си разменихме телефоните за да се срещнем вечерта и на следващия ден...Следваше да отидем до гроба на Тоше.Отидохме там, запалихме свещички, оставих един портрет на Тоше, който е рисуван от брат ми и едно Ангелче оставих на гроба на ТОШЕ ...Видях и плаката от международния форум...не се открих там, а трябваше , снимала съм всичко, ще видите като кача и снимките ...после отидохме към мансатира, там има работници, още се работи по сградите там ...запалихме свещи и там, целунах камъка дето е целувал Тоше, макар че не точно, защото на мястото на камъка още си стои дупка, в която има гнездо, вече знаете от снимките на Цвети..Домакина ни разказа за стаята на Тоше и леглото Му, каза, че идват жени, които имат проблеми при забременяването и сядат там и се молят и после всичко е ОК, каза ни и за eдна жена, която скоро е била там , откарали са я , тя е била в кома, казвам била, защото сега е добре , сложили я да легне на леглото на Тоше ...и след няколко дни е излязла от комата...тръпки ме налазиха...отидохме и в стаята на Тоше, има много послания и подаръци на леглата там, усещането още от вратата е странно, усетих свеж въздух, топлина и малко хлад, много странно чувство, трябва да се изпита, снимах и там всичко.След това отидохме на мястото където Тоше е ходил и е отварял ръце, сега там има голяма дупка, защото ще се прави кръст висок 33 м . Е от там гледката е неописуема , 1/3 от Македония се вижда от там...СТРАХОТНО Е ! Следва търсенето на къщата на Тоше. Питахме хората, които всичко с подробности ни обясняват , много мили и добронамерени хора, не мога да ви опиша ....Намерихме и къщата, там при оградата видях БАС, милия ми той, тъжен, лежеше и ни гледаше, нито лаеше, само си лежеше и ни гледаше... , снимахме и там всичко, не сме влизали вътре , само отвън.Вечерта се обадихме на Иренка и хайде в клуб Планет, нямаше хора , те там излизат след 23 ч. , между другото там сега има хора които се обличат като комити и турци, момичетата са гражданки и селянки, снимахме се със тях ..много интересно, това продължава до 12 август. В Планет пиинахме по едно Скопско и разпитвахме Ирена и Мария за ТОШЕ, много неща ни разказаха, казаха че Тоше последния 1 месец е бил в Крушево и е играл отбойка (волейбол). Бил е с Адрияна , разхождали се навсякъде и все се е усмихвал и се целували с нея...Много още неща разказаха, как са разбрали за смъртта на Тоше и така...На следващия ден, се събудихме и събрахме багажа, пак отидохме на гроба и после на гости у Рени, тя е много забавен и весел човек, както всеки от Крушево, влюбих се в този град, искам да живея там, такова място няма никъде дръгаде, ще се убедите сами.....Много хубаво беше всичко, не ми се искаше да свършва...Не мога да повярвам че сега съм си пак у дома, а не там.....на обяд си тръгнахме за БГ и пак само ТОШЕ се слуша от колата, ние с него пеем и така....НЕЗАБРАВИМ момент от моя живот...Всичко беше УНИКАЛНО...

Това е моя разказ, ако се сетя още нещо ще ви пиша, чакам снимките и като ги получа ще кача всичко тук... ВЕ САКАМ СИТЕ и в най-скоро време да идете там и да видите каква атмосфера, какъв живот и каква доброта и чистота има в града на АНГЕЛЧЕТО наше ! Бакнежииии !!!

irenap on 10/12/09 19:27:17

Май е крайно време да споделя с Вас моя разказ за посещението ни в Крушево.
И така потеглихме от София отбор Тошелинки – аз, Диди, Цвети, Ина и Габи.
Благополучно пристигнахме на гарата в Скопие, където още с влизането ни посрещна гласът на нашето слънчице – от радиоуредбата звучеше Любена.
Поехме към Крушево, а аз се чувствах като в сън, все още не ми се вярваше че наистина отиваме там. До момента в който Тоше ни посрещна на входа на Крушево, както посреща всеки отправил се нататък.
Слязохме от буса и поехме на първата си битка с крушевските баири и нашия багаж.
Вечерта отидохме да се подкрепим в едно заведение, където от раз ни спечелха за клиенти, защото без изобщо да сме ги молили ни пуснаха на ДВД записи с изпълненията на Тоше. Явно на челата ни с големи букви е пишело - ТОШЕ, и веднага ни разконспирираха.
На сутринта разбира се, се отправихме при Тоше. Много е странно усещането да си там, при него. На това място има много болка, но има още повече любов и топлина, колкото и странно да Ви звучи. Това не е гроб, това е олтар на любовта.
Седях там, а главата ми беше празна, толкова неща исках да му кажа, а не можех, но знам че той отдавна е прочел всичко, което е в душата ми и знае това, за което не намирам думи.
Беше ми много трудно да снимам там и всъщност снимах много малко, през повечето време просто си седях при него. Това си е моето вътрешно усещане за нещата, болно ми е да снимам все едно това е някаква туристическа забележителност.
Трябва ди Ви кажа, че нашият плакат все още си е там, наред с още няколко от най-хубавите. Така че поне с това, което направихме можем да се гордеем.
Отидохме разбира се и в Планет, където навсякъде по стените са наредени снимките на Тоше в любимото му заведение. Беше претъпкано с народ и много не можахме да снимаме.
На другия ден отидохме до Манастира – едно вълшебно красиво място, където една до друга стоят иконата на Богородица и снимките на Тоше. А стаята му е цялата осеяна със снимки, писма, картини, стихчето, което Дани му е оставила, още си е там. На стената точно срещу вратата има нова негова снимка, като влезеш виждаш първо нея. Аз в един момент имах усещането, че върви към нас и всеки момент ще слезе от стената.
Отидохме и на височината, където ще бъде кръстът. Мястото е уникално, имаш чувството че си на покрива на света. Попивах цялата тази красота с очи и се питах, как ли се е чувствал той там. Седейки на това място човек разбира с пълна сила думите – “Тuka mi je mirot, nijama slava, nijama popularnost”
След това отидохме и до спортната зала, където Тоше е играл волейбол. Екипът му с номер 9, стои в рамка на стената.
Отивайки пак в нашето любимо заведение, се случи нещо мнго мило. Този път ние ги помолихме да ни пуснат Тоше и те ни пуснаха концерта от Скопие 2006. В един момент при нас дойде собственика на заведението, разбрал беше човека, че заради Тоше сме там и седна при нас да ни разказва за него, за това колко са го обичали, показа ни снимка на сина си с него, правена три дни преди 16.10. Разказа ни че и сега често ходи на гроба му да си поплаче и очите му се насълзиха, беше абсолютно искрен.
Ходихме и до къщата на Тоше, но стояхме много малко, защото в този момент излезе майка му и ние веднага се махнахме преди да ни е видяла. В никой случай не сме искали да притесняваме хората. Там всичко изглежда все едно той просто е заминал и всеки момент ще се върне.
За съжаление чухме и неприятни неща, които много ме огорчиха, не че съм особено изненадана от тях и все пак. Хората не вярват на фондацията, казват че от всички дарения, които са се излели там някои негови роднини, братовчеди и тям подобни са си уредили животеца, на негов гръб. На хората им е мъчно, че по този начин калят името на Тоше и страдат родителите му. За съжаление това е съдбата на изключителните хора като Тоше, заобиколени са от разни мижитурки.
И така след толкова много разни емоции, дойде време да си тръгваме, въпреки че на никой не му се тръгваше, взехме си довиждане с Тоше и Крушево поехме към Скопие.
Там имахме няколко часа да се разходим и седейки в едно кафене, буквално пред носовете ни мина – познайте кой – Андриана Будимир. Това изобщо не бяхме го очаквали, тя си е същата като на снимките. В тоя момент в ръцете ни бяха фотоапаратите и изкушението беше голямо, но се въздържахме да не я снимаме. Не беше редно, все пак който, каквото да мисли за нея, каквото и да не можем да й простим (включително и аз),Тоше я е обичал и от уважение към него, смятам че дължим същото и на нея.
След тази последна емоция потеглихме за София, като Тоше ни изпрати така, както ни посрещна, с песен – този път Игри без граници.
Емоциите бяха толкова много, че сигурно ако продължа да пиша ще напиша още толкова, но смятам да спра до тук.
По-късно ще качим и снимковия материал.
Извинявам се ако на някого съм досадила с безумно дългия си разказ.

PS: Пропуснала съм нещо, което искам да добавя - нашите благодарности към Иренка и Игор, които бяха с нас почти през цялото време и ни помагаха с всичко, както и на всички хора от Крушево, с които се запознахме, които бяха безкрайно мили и отзивчиви.

irenap on 02/03/10 17:42:44

Тръгнахме за Македония с доста притеснения, най-вече заради времето. Няма да ви казвам колко пъти гледах прогнозата. Но от момента, в който тръгнахме всичко беше на наша страна. Пътят беше сух, чист, сняг почти нямаше, а и пекна едно ярко слънце, което ни следваше и през трите дни. За около 4 часа пристигнахме в Скопие. Там още на гарата ни посрещна Ана, от международния форум. Тя страшно много ни помогна за цялата подготовка по пътуването, билети, хотел, всичко. Казвала съм го веднъж, и сега пак се убедих в това, наистина се почувствах част от голямото Тошево семейство. Да получиш толкова помощ и подкрепа от хора, които не познаваш реално и никога не си виждал и да знаеш че можеш да им имаш пълно доверие, това е невероятно. Знайте че в която и от тези държави да отидете, винаги можете да разчитате на помощта на членовете на това голямо семейство.
Ана прекара почти целия следобед с нас, показа ни транспарантите, които са приготвили за концерта, с ясното послание - къде искат феновете да бъде следващия концерт. За жалост на телевизията го показаха само за секунди.
За самия концерт, вече споделих моите впечатления в съответната тема, така че сега няма да се спирам пак на него.
На следващата сутрин рано, рано се отправихме към Крушево - бусчето беше пълно само с почитатели на Тоше от Сърбия, Хърватска, Македония - всички отправили се да му честитят рожденния ден.
А че най-голямото богатство на Македония има рожден ден си личеше по всяка радиостанция, която слушахме по пътя. Абсолютно навсякъде звучеше Тоше, почти постоянно.
Крушево ни посрещна обвито в приказно бяло, буквално сияещо на ярката слънчева светлина. Не мога да ви опиша тази белота, то трябва да се види, ние в задъхващите се мръсни градове, отдавна сме забравили че снегът може да бъде толкова чист и бял. Тихите стръмни улички бяха превърнати от децата в естествени ски писти, и те най-спокойно си караха ски и шейни по тях. Крушевските баири са много подходящи за целта.
Тъкмо пристигнахме и разбрахме че след малко ще има организиран транспорт до манастира. Естествено нямаше как да изпуснем тази възможност. Диди през това време беше във фондацията където заедно с другите избрани представители на всяка държава от международния форум, официално връчиха нашия общ подарък за рожденника и за Крушево - телескопът.
От името на семейството го прие чичото на Тоше. Телескопът напролет ще бъде поставен на манастира в специално изградена за целта къщичка.
Натоварихме се в буса и поехме към манастира. Беден ми е речника да ви опиша красотата на този ден и на това място. Грееше ярко слънце, небето беше изумрудено синьо, ясно и без нито едно облаче. Снегът искреше на слънцето сякаш хиляди малки звезди от небето бяха слезли на земята. Горе на манастира всичко беше в малки кристалчета със съвършенни форми, каквито съм виждала само на картинка. Една чудна, неописуема приказка - най-прекрасния зимен ден, който можете да си представите - ден в който може да се е родил само един сияен човек. Сякаш той ни се усмихваше от небето, а искрящият сняг отразяваше блясъка в очите му.
Този ден си беше негов и това си личеше по всичко, гласът му се носеше навсякъде - в Планет, в Андора, където отидохме да хапнем, дори и на Гумене.
Първия път като отидохме при него имаше доста хора, затова решихме да се върнем по-късно. Върнахме се вечерта, пак имаше хора, но не толкова много - занесохме му подаръците, които му носехме - една икона и картички, за да му честитим рожденния ден.
Продължаваха да идват хора. Дойдоха две малки момиченца, на не повече от 7 годинки, самички, личеше че идват с раниците направо от училише. Никой не ги е накарал да дойдат. А в манастира пък имаше две дечица на не повече от 4-5 годинки, които не стигаха масата където портрета на Тоше стои до този на Богородица, но се надигнаха на пръсти, за да погалят снимката му. Казват че децата са най-чистите души, че те подсъзнателно усещат какъв е човека - и те са най-голямото доказателсво каква личност е Тоше.
При Тоше има нещо като музикална кутийка, много хора, които идват при него, навиваха тази кутийка, за да свири. Едно момиче пусна на телефона си, Игри без граници - стояхме там и слушахме неговия глас. Невъзможно е да си опише страхотната мешавица от емоции в този момент.
После при него дойде Лиляна Петрович,плака през цялото време и ние решихме да си тръгнем, да оставим жената да се наплаче. Няма да коментирам дали е искрена или не, но си мисля че можеше да дойде сутринта, когато имаше много хора, телевизионни камери и какво ли не, но тя дойде вечерта, когато нямаше почти никого.
Накрая отидохме и в Планет, където се бяха събрали всички членове на международния форум от Сърбия, Хърватска, Словения, Македония и ние. Запознахме се с тях, поговорихме си, разбирахме се достатъчно добре, без да се налага някой на някого да превежда.
Този ден беше едно невероятно преживяване, едно пречистване за ума и за съзнанието ми, ден прекаран с едни прекрасни, мили, любезни и гостоприемни хора - връщайки се от Крушево в София, имах чувството че от света на приказките са ме спуснали обратно в прозата на деня и то си беше точно така.

Danna Donku on 08/25/10 12:24:50

Завръщане в Крушево

Рано сутринта на 18 август започна моята Крушевска „Одисея”.. или поне пътуването ми към нея; В 4 сутринта потеглихме с Мина от Търново за София, изпълнени с много вълнение.. Точно на качване в автобуса дъжд ни поля пътя и сестра ми беше убедена, че това е, за да ни върви по вода! Цялото дълго пътуване мина така лесно и бързо, че изобщо не усетихме умора, както предния път.. Не ни проверяваха на границата и пристигнахме безпроблемно в Скопие около 13.30 на обяд македонско време; Още на гарата Тоше ни посрещна с „Ледена-медена”, както аз си я наричам, и си я приех като личен поздрав към мен; След като си заверихме билетите за връщане в Бг и си купихме такива за Крушево, търпеливо си поседяхме 2 часа на гарата, опитвайки се да си представим как ли ще ни посрещне Крушево.. дали ще е различна тръпката след една година и въобще ще има ли изненадки... И ето, че се озовахме в комбето за Крушево, запознахме се с един от шофьорите, който предаде щафетата на колегата си-сменник и седна отзад при нас- много мило момче- Таки се казва, видях после, че много от вас го имат в абонатите си на ФБ; Та той ни разказа, че още същата вечер започва празника на манастира, че ще има комбета до там и т.н.; Даже беше така услужлив да предложи да се обадим от неговия телефон на Ирена, защото нямаме македонски карти; та така- беше много весело пътуване, споделихме си впечатленията от предишното ни посещение, после Ирена, Игор и братовчед им ни посрещнаха в Крушево и веднага започна нашето „шетане” из града; Оставихме набързо багажа в квартирата и почти веднага тръгнахме към манастира; Тук ми беше първата изненадка, тъй като аз през цялото време преди и по време на пътуването си мислех, че първо при Тоше ще отидем- всъщност представях си всичко да стане в последователността, както миналата година; Само че всичко този път беше различно, което ми донесе още поводи да се радвам, защото се оказва, че винаги има място за нови емоции; Та, понеже аз съм малко по-бавничка, сестра ми и Ирена били изхвърчали напред, защото имахме да носим разни неща за техните, а нали бързаме и за манастира.. така че с Игор трябваше бързо да ги настигнем.. Не ме питайте как набързо си припомних стръмните калдъръмени улички, по които ми се наложи доста динамично да ходя след цял ден пътуване..без въздух останах, но най-накрая благополучно пристигнахме до другата част от групата и до комбето, което само нас чакаше... Беше препълнено, Игор не дойде с нас, защото реши, че нямало да има място, но пък ние се набутахме вътре- аз, кака, Ирена и Благойче (братовчед им)- бяхме седнали най-отзад на нещо като пейчици, абе шегувахме се, че сме като „затворници, които ги откарват някъде”; Уникално красиво е нощно Крушево на път за манастира.... комбето се изкачваше все по- високо и по-високо, а градчето оставаше под нас с хилядите си шарени светлинки... над нас само луна и много звезди..разпяхме се в колата, беше много весело... Още не можех да осъзная как така бързо се озовах от автобуса за Скопие в комбето за манастира и то вечерта..понеже вече беше към 21 ч. и беше тъмно... Когато пристигнахме и слязохме, от никъде не се виждаше светлина..само луна и звезди ни осветяваха пътя... тръгнахме нагоре към манастира и в тъмното се засякох с Лони и нейният понастоящем годеник Деан и беше много хубава среща, прегърнахме се набързо, разменихме няколко думи и нашата групичка продължи нагоре; (Всъщност с Лони се засякохме на двете най-святи места за нас- на манастира и при Тоше на следващия ден; Сега се опитайте да си представите следното:.... тъмно е, вървим по едно пътче нагоре и както си вървим в един момент от тъмнината изгрява огромният портрет на Тоше..билборда и ето така човек разбира, че е стигнал до манастира.... приближаваме се към Тоше и отляво изгрява манастира- светнал и грейнал сред тъмнината... много красиво! А малко по-нататък на полянките имаше много хора на палатки, както и разни сергийки- като на празник; Запознах се там и още една форумка- Ваня Пеева; Влязохме в манастира, палихме доста свещи... аз нямах чувството, че цяла година не съм стъпвала там... ние някакси го носим това манастирче в сърцата си през цялото време и аз не се чувствах в чужда страна или на чуждо място.... мисля, че ме разбирате какво имам предвид; След това се разхождахме по сергийките и аз си купих едно ланче с моето име, което ми направиха на момента- просто отдавна исках точно такова и не очаквах да го намеря при манастира. Времето ни беше ограничено заради комбето, което се върна в определен час, но мисля, че като за първа вечер, емоцията беше на макс.... грейналия манастир... Тошевата мечта.... огромният му лик като икона, която изведнъж виждаш сред тъмнината.... чудно наистина!; Прибрахме се развеселени, отидохме да вземем и другата ни другарка- Марийчето и заедно всички слязохме в „парка”, както му казват- всъщност на центъра, където вместо старата будка, сега има фонтани... Разхубавило се е Крушево, модернизирало се е.. има ново строителство, нови неща- дори тези фонтанчета много ме впечатлиха; И колкото и да ви разказвам, че не сме усетили пътуването през деня, в момента щом седнах край фонтаните и умората си каза думата- хапнахме сандвичи от близкото заведение и лека- полека се прибрахме в квартирата; Там пък на свой ред ни поканиха на масата и се запознахме с още хора..... поговорихме си и така до 0:00 ч., когато по македонското време официално преминах в лагера на 26- годишните, а по-хубавото беше, че с дъщерята на хазяйката – Калина- сме родени на една дата и затова получихме двойни поздравления, честитки и т.н.; Този рожден ден наистина ми беше по-различен с едно нещо- досега все съм се вълнувала много на деня, както всеки рожденик, предполагам, чувствах се „специална”, защото нали е моят ден това...сега не се вълнувах толкова за себе си, колкото, че ще съм на празника на манастира.. чак ми стана малко странно, защото през целия ден за други неща се вълнувах и само при получаването на някой смс с честитка, се присещах, че имам рожден ден..значи смятайте колко хубави емоции съм имала през целия ден! Да започнем със сутринта- пристигнахме на манастира около 10-11 ч.; имаше много хора, но нямаше блъсканица- имахме време да си запалим свещи, да се помотаем и чак тогава почна празничната служба; Пропуснах да спомена, че докато палех свещи (бях с нашата тениска, естествено) и едно момиче с тениска на Тоше ме спря развълнувано и ми каза „Аз съм Маца от Международния!”.... аз й обясних, че съм от Българския форум, но тя ми посочи логото на ръкава и се разсмяхме – аз й казах, че просто рядко пиша там, но също съм част като нея и ми е приятно да се запознаем; Имаше много хора с тениски на Тоше- млади и стари..всеки си носеше по нещо от него.. На самата служба не стана конкретно дума за Тоше, но неговото присъствие се усещаше навсякъде в манастира и през цялото време- достатъчно беше да погледна всички тези хора, всеки с по нещо от него- я тениска, я друго; достатъчно беше да видя големия му потрет в центъра на службата, по-голям дори от иконите, които го заобикаляха.. да видя как всички тези хора минават край Тоше, целуват го и се кръстят, оставят му по нещо... за да знам, че всеки от тях го носи в сърцето си и душата си и че тази служба беше за него и за „преображението” , което ни донесе; Благословиха ни със здравец, напръскаха ни със светена вода (така че и тази Тошева тениска бе осветена,хаха).... целунах кръстта на попа... беше много специално за мен, не само заради празника и заради благословията, която получих на 26-я си рожден ден, а и защото точно преди една година на същия ден бях кръстена в нашата катедрала ( и пак бях с тениска на Тоше)- тогава си бях обещала, че на следващата година на този ден ще съм в Крушево в манастира... и ето че стана! Бях си донесла голямата свещ от кръщенето, за която ми бяха казали да паля по специални поводи и на големи празници и аз си я запалих малко в манастира; Сега всеки път като я паля, ще се сещам, че е горяла и там; След като службата приключи, започна раздаването на храна- имаше питка, хляб, жито, диня, грозде, сладкиши, бонбони..... попът освети хляба (за другите неща не видях, понеже стана голяма тълпа) и всеки започна да се бута сред останалите, за да си вземе от „свещената” храна.... хубаво беше, че имаше хора, които взели за себе си по някое парче, го споделяха с други, които не са успяли да се вредят- така например на мен някой ми даде да си взема от неговото жито, аз пък дадох от моето грозде... хората споделяха храната си, защото това бе храна за душата на Тоше и всеки трябваше да си вземе от нея.... Накрая една баба, цялата в черно, раздаваше домашни сладки за душата на Тошенце и така се разстрои по едно време и взе да нарежда, че аз помислих, че е родната му баба, а се оказа просто баба, която няма никаква връзка със семейството, ама си го обича Тоше и му беше направила сладки... Беше трогателно наистина!
След всичко това дойде ред и на Тошевата стая- както знаете, носех доста малки дарове за там- от мен, от Алекс, от името на Форума, от Тини, от моята приятелка Ани- все дребни неща, но с много любов и благодарност; кака също доста неща носеше; Стаичката е много различна от миналата година- още по-красива и с още повече любов напълнена- средното легло го няма и на негово място има нещо като етажерка, която освен че стои много красиво, дава възможност да бъдат изложени доста от ценните дарове за Тоше- точно там оставих и нашите; имаше доста нови неща в стаичката- големият портрет над леглото му е сменен и този новият е много внушителен- Тоше е в крачка, движи се и аз имах чувството, че всеки момент ще слезе от стената- неговото легло си е непокътнато- там е възглавничката, на която е със зеления суитчър и така се получи, че снимката на тениските ни е от същата фотосесия, та много добре се съчетаха на снимките възглавничката и тениската ми... Полежахме малко на червената възглавница и си пожелахме желания.. постарах се да снимам всичко в стаята, защото следващият път ще има други неща там; Останах доволна, че си изпълних „мисията на посланик” на нашата Тошева любов- какво му оставих, ще видите от снимките- колаж от форума, една моя снимка на Ловешката крепост, когато от всякъде се чуваха само неговите песни, картичка със сърце и другите неща са от момичетата, които вече споменах; Хубаво беше да се завърна пак там..хубаво и различно- сега знам, че колкото и пъти да отида, нищо старо няма да се повтори и всеки път ще е уникален!
След като се върнахме в града, хапнахме в „Андора” и отидохме при Тоше... Ах, и „неговото място” колко различно беше- още по-красиво, подредено, дори масичка вече има..... а на нея в този ден имаше чепки грозде..за душата на Тошенце!...... и колко нови неща..... а нашият плакат наистина е мега голям (малка компенсация за предишния)- много хора се спираха да го гледат....наистина доказахме, че България си го сака Тоше вечно и без граници! Аз много се впечатлих от картината на Цвети.... грабна ми погледа, преди да се усетя, че е нейния колаж..... много красиво и с много смисъл „Светят само хората, които са горели!”- толкова ми хареса, че закачих под него нашият колаж с Алекс- тъй като отново е със свещ и се получи красива комбинация.... малък български кът! Самият гроб не е вече така претрупан с всякакви неща- само определни неща се оставят там- предимно забелязах снимки, гълъби, ангелчета, икони.... оставих там снимката от Алекс, която тя предвиди за 1-то ходене при Тоше, за да има какво да му оставяме всеки ден; Сложих я легнала, защото не посмях да я подпра на белия кръст от цветя, но след мен някой го е направил,за което съм много благодарна, понеже така наистина стои още по-красиво- та до нея сложих тогава снимката на Крушевското ми сърце в облаците от миналата година и в средата сложих едно малко бяло гълъбче.... и така се получи, че моят гълъбок се съчета с други два големи гълъба и всичките бяха обърнати към Тошевата снимка от Алекс. Засякохме се с Лони и Деян там и заедно палихме свещици; След Тоше, малко по-късно вечерта, отидохме на разходка край вълшебното езеро.... няма да ви описвам гледката, която омагьоса очите ми- ще я видите от снимките.... Беше чудно да наблюдаваме залеза оттам..запяхме „Цел свет преку тебе мост е любовен.....”, както и първата фраза „Поздрав пратив, галеб летна таму далеку.......” и „езеро во сини солзи душа милува”.... абе, цялата песен му изпяхме на Тошенце и не само тази, ами и „По тебе” и каквото имаше Игор на телефона- бяхме с него и с кака; На връщане на Мина й се прииска пак да отидем при Тоше, за да види „къщичката”, грейнала от лампичките вечер...беше красиво, този път много се разчувствах, пуснах си моята песен, която посветих на него, исках да му я изпея и да му кажа „Ето, виждаш ли- това си за мен, ти ме направи такава!”... и за пръв път мисля, се разплаках на гроба му.... от благодарност, от любов, от недоизказани смесени чувства, от болка..... тогава се сетих, че в чантата си пазя една малка картичка, която мислех да му оставя- от най-малките, но с едно цвете и надпис „Ти си моята светлина”- и ми дойде музата и му я надписах..ще видите какво- оставих я над сърцето с облаците и гълъба.... Малко след това дойдоха при нас 2 жени- едната Сузана от Скопие, за другата не съм сигурна как се казваше точно; Сузана ни заговори сама и почнахме да си говорим за Тоше... с такава усмивка разказваше тя за него- уж такива обикновени неща, но запечатали в себе си своето вълшебство от срещата с Тоше; И докато говореше за него по очите й се виждаше как за миг се е пренесла в онзи момент и го вижда, докато разказва, усмихва му се, после за момент погледна една от усмихнатите му снимки до нас и я погали, каза му нещо)); Тази жена каза една голяма истина, за която не бях помисляла точно по този начин- говорихме за манастира, за празника, за Свето Преображение и тя каза „Той всички ни преобрази”; Говорихме си много, сестра ми се впечатли най-много от думите й, че колкото и зает да е бил Тоше, когато хората са го спирали да се докоснат и да си говорят с него, той никога не казвал, че бърза, оставял е човек сам да прецени и да усети кога да си тръгне; Сузана беше изненадана като стана дума, че аз и кака не сме го „познавали” преди катастрофата; После й показах „книжката”, която мислех да занеса на следващия ден- книжката с моите писания за Тоше последната година; Аз се учудих, че толкова хора се впечатлиха от книжлето- просто го бях разпечатала на цветна хартия и подвързала като книжка, за да не нося листи- а и хазяйката и още колко хора сега искат да им пращам такава; Сузана се впечатли, защото е с авторски неща- каза, че родителите му били против писането на книги за него с биграфия и т.н.- и то си е разбираемо защо; И аз тогава й казах, че моето изобщо не е истинска книжка и че с нашият Форум сме направили истинска книга за него, с наши неща, разказах й как се казва книгата и как сме я направили с благотворителна цел и как после паричките сме ги дарили в дом за деца; и как сме част от акциите (тя мисля, май не знаеше, в какво точно се изразяват акциите- а може и аз така да съм си помислила, все пак не разбирах всичко, което говорим)- разказах й как всички продължаваме делото му и как от България често идваме в Крушево и че в деня, в който си тръгваме двете, ще дойдат още момичета от нашия форум; Тя беше много възхитена от това, което правим и че толкова го обичаме Тоше..... също и от внушителния плакат и книжката; Разменихме си координати, напрегръщахме се, беше много емоционано запознанство.. още един човек, с който Тоше ни свърза; Когато се прибрахме беше вече късно и по тази причина не можахме да отидем в „Планет”, където трябваше да се видя с Лони и се получи така, че нямаше как да я предупредя поради липса на ваучер и т.н.... Дано не ми се сърди много- аз й обясних в съобщение по ФБ тия дни; Другата причина да не излезем от дома вечерта бяха все пак рождените ни дни с Калина- като се прибрахме, всички нас чакаха на трапезата, през цялото време се отнасяха с мен и кака като към част от семейството- така беше и миналата година- така че аз също успях да почувствам, че имам празник и се веселихме заедно;
Следващият ден беше специалният ден на Мина, тъй като стана така, че й се сбъдна една голяма нейна мечта- да полети...! Оказа се, че сме уцелили някакъв турнир по летене с параглайтер от Мечкин камен и понеже има много туристи, има възможност за летене с инструктор; Калинчето каза, че е летяла и било много хубаво и така..на следващият ден ходиха пеша до Мечкин камен и кака летя над Прилепското поле (аз се отказах в последния момент да ходя, защото сутринта се събудих с болно гърло, а и пеша до Мечкин камен щях да се озоря) Кака все още е под влияние на нейната емоция във въздуха- разказа, че било чудно красиво, изобщо не било страшно и тя много свободна се чувствала, изпяла няколко песни от високо и даже инструктурът й казал, че „била родена за летане”! По-интересното обаче е, че когато полетяла над гората и полята, кака ги познала, защото била сънувала, че лети над същите места много преди да знае, че Крушево съществува.. в съня си даже мятала за поздрав на нашата баба, която виждала долу.. После направихме връзката..ами че тя е летяла над Баба планина.... странни неща, нали? Крушево е пълно с малки вълшебства..... явно за всеки си има мечта, която да се сбъдне точно там!
Докато кака се е изживявала като „гълъб” (хахах), мен Игор ме води на едно свещено място- на мен ми прилича на параклисче- „Св. Неделя” се казва- на открито е, има чешма със светена вода, няколко икони, свещи за палене и ... една вълшебна гледка, тъй като от високо се вижда чудната природа на Крушево, съчетана с езерото; После естествено обиколихме и езерото пак- седнахме даже на сянка под едно дърво и си слушахме Тоше.. даже и „другарчета” ни дойдоха- едни овчици на паша; На връщане от разходката естествено отново се отбихме при Тоше; Пропуснах да разкажа, че това ми беше второто ходене за деня, защото рано сутринта преди походът до Мечкин камен с кака отидохме да палим свещи... и стана така, че докато бяхме там, дойдоха родителите му..... Пазачът ни предупреди, че идват и ние, както и другите хора, станахме да си ходим, за да останат на спокойствие с него..... все пак се засякохме, поздравихме се за „добро утро” и това беше; много силна емоция ни обхвана- Мина много искаше да се върнем да ги прегърне, но аз я разубедих- наистина усещах, че не е подходящия момент за това, не исках да ги притесняваме; Тъкмо тогава бях оставила книжката- когато се върнахме с Игор, тя все още си беше там, което означава може би, че им е харесала, щом са я оставили; докато бяхме там с Игор, пазачът взе да я разглежда, после една жена взе да я чете и дълго време беше в нея..може би е разбрала думите ми, кой знае... След това дойдоха Ирена, Мария и нейният приятел- така че пак при Тоше се намерихме...... Само дето точно тогава се изсипаха 2 автобуса с туристи от Словения и почнаха да снимат от всички страни..стана доста натоварено и ние си тръгнахме; Аз си знаех, че поне още веднъж ще дойда същия ден- с Мина; Помня, че с нея и цветя му занесохме, но не помня кой от всички пъти- помня само, че за 2 дена бях при Тоше 5 пъти.. просто така се случи, мисля, че успях да му кажа всичко, което исках тогава; Та, когато Мина се върна от летенето, ходихме пак при Тоше- оставихме, каквото не му бяхме оставили, постояхме като за последно, палихме свещи, снимахме се с черешата (която е преместена срещу гроба почти) и когато стана време да си ходим- пак ни „поляха по вода”, защото пазачът поливаше цветята.. взехме си довиждане с нашия Ангел и аз му обещах пак да се върна... След това ходихме да хапнем в „Андора”, където цяла вечер 2 пъти извъртяха албума „По тебе”, от което бяхме много щастливи..уговорихме си пътуването за сутринта и после стояхме малко на фонтаните на центъра- Мария учи Мина на едно хоро и имаше много смешни и забавни емоции; Така завърши последната ни вечер в Крушево- на другия ден, 21 август, в 5.30 сутринта се запътихме с куфара по калдъръмите надолу, към спирката.... беше чудно красиво Крушевско утро, даже изведнъж ми изчезна негодуванието, че е трябвало да станем толкоз рано- въздухът сутрин, птичките..... всичко беше вълшебно, видяхме слънчевият изгрев, точно преди да потеглим; Направи ми впечатление, че в събота и то в толкова ранен час имаше много хора, които отиват на работа..значи денят им започва в 5-6 сутринта; Тоше ни изпрати подобаващо, като на няколко пъти в комбето за Скопие чухме негови песни; Пропуснах да спомена, че на връщане отново бяхме с Таки, само че този път беше зад волана, а ние най-отпред до него, за да виждаме всичко; Абе чудно мина цялото пътешествие- дори 6-те часа престой в Скопие ми се сториха прекрасни, защото освен че минаха бързо, бяхме в едно кафене на гарата, където 3 или 4 пъти пуснаха Тоше..... Дори не ми се спеше, макар че много малко бяхме спали последните дни... И така- щом стана 13.30 аз заех бойна позиция пред гарата и бях в очакване на автобуса с нашите Тошелинки- абе, почаках си половин час, но беше много хубава среща- всички се зарадвахме, а те си знаели, че ще ги посрещна, хаха- та, пихме по едно бързо кафе, побърборихме, разказахме за нашите преживявания, но не с много подробности, за да бъде изненада и за тях, пожелахме си успех, един вид предадохме им с кака щафетата и ние си потеглихме за Бг, а те за Крушево.... кръгът се затвори... беше чудесно! Благодаря на Бог и на Тоше за този чудно хубав мой рожден ден и за всички неща, които запечатах в съзнанието си до другата година, когато пак ще се върна там.... а и чудесата не свършиха с това- на следващият ден ми се случи малка магийка, която знам, че Тоше ми прати- но за нея в друг раздел ще пиша, целувкииии и дано сте се забавлявали с моя ферман !


временно слагам линк със снимки от ФБ, достъпен за всички, докато направя рар за теглене
https://www.facebook.com/album.php?aid=2047...83&l=ecdd575f3a

WaterLilly on 09/26/10 15:12:36


Ето че се върнах от Крушево и е време да споделя впечатленията си от това ми ходене. Първо си казах, вече доста от нас ходиха поне по веднъж, че и повече, какво ново има да кажа. Но винаги има по нещо ново, всеки път преживяването е с нещо по-различно от предния път.
Да започна първо с времето. Преди да тръгна, имах опасения, че ще бъде дъждовно и студено(такова го даваха в един сайт). Слава Богу, не познаха. Беше приятно - нито горещо, нито студено. Е, последната вечер позахладня, но една капка не падна, докато бях там(само сутринта в 5, като тръгвах за автогарата росна малко, за изпроводяк )
На отиване на границата ме подложиха на кръстосан разпит, корто се случва за първи път - къде ще ходиш, какво ще правиш, при кого, как се казва...е, пуснаха ме де, какво ще правят
Пристигнахме благополучно в Скопие. Стана традиция да се питаме, дали е имало "посрещане" на автогарата. Да, имаше - "По тебе" беше втората песен, която чух по радиото. Имаше и "изпращане", но за това малко по-късно.
Видях се с нашата приятелка от Скопие, Ана, докато чаках да дойде автобуса в 4 за Крушево. Пихме кафе, говорихме си главно за предстоящия концерт на 5ти октомври. Всичко е почти готово, остават някакви по-дребни неща да се уредят. както знаете от международния, в момента по няколко медии в Македония текат реклами за концерта. Нито една медия не е искала никакви пари за рекламите(и така трябва да бъде, разбира се). ще има клипове от няколко концерта. Друго не знам, а и нека бъде изненада.
Този път автобусчето за Крушево в 4 дойде. Когато пристигнах в 7 часа в Крушево, някак си не можех да повярвам, къде се намирам. Може би, защото този път бях сама ли или защото само преди месец бяхме там...Но се почувствах все едно съм си у дома(познато, нали). Макар че се свечеряваше, времето беше учудващо топло. Оставих си багажа при Светле и Ахилея и се отправих към ... "Андора", разбира се. Отначало мислех да да не ходя първата вечер още при Тоше, но след това реших да отида. Нямаше никой, беше спокойно (както е вечер обиконовено). За съжалени и както се предполага, са прибрали нещата, които им бяхме оставили последния път - снимките от Дана и Алекс, дори ангелчето. Затова пък имаше снимка в рамка със стихотворение за Тоше от едно момиче от Загреб. От другата страна имаше картина "Тайната вечеря". Общо взето това бяха новите неща. Едно друго нещо, което за мен поне беше ново, беше един микрофон, сложен близо до кръста между цветята. Взех да го разглеждам и да се питам, дали с него не е пял Тоше. После ми казаха, че е бил остаен от някакво момче.
На другия ден се качих до манастира с такси. Шофьорът се оказа голям българофил (и жена му също). Дъщеря му била оперирана в София от сърце и ходили с жена му много пъти до София и до Бургас. Имали добър приятел в София, на когото аз сега трябва да занеса локум.
Иначе шофьорът(Ставре се казва) е съсед на семейство Проески(доколкото разбрах живеят къща до къща). Каза ми, че си спмкя как Тоше разпявал "Цреша" вкъщи и че заради това не му давал да спи. Когато го попитак, колко пъти още ще я пее, Тоше се провикнал от прозореза: "Чичо Ставре, само още 2-3 пъти"
На манастира нямаше почти никой, освен работници и ... "вечното псисъствие"(тези, които са ходили знаят за кого говоря). За съжаление чичко Анастас не беше там. Винаги ми е приятно, като го видя, толкова позитивен човек и толкова прилича на Тоше.
Качихме се и до кръста. От снимките(единствените, които направих) ще видите, че конструкцията е готова. Работи се усилено върху него. Още от сега се вижда, че ще бъде величествен. Представям си го как свети...Вижда се от града.
Ако нещата, които занесохме на гроба вече ги няма, то за моя радост нещата, които оставихме в стаята(по-точно Дана ги беше оставила) си стоят - и писмото на Илонка, и снимката с посланието на Алекс, и общата снимка от акциите. Това много ме зарадва.
После пих кае в "Плланет"(отвън заради хубавото време), разхождах се и така неусетно мина този ден. Вечерта ходих на Гуменье, но този път не останах задълго сама. Дойдоха трима мъже, двама от които пазачи. Едниният от тях започна да показва нещо върху големия билборд на другите двама. Светеше с телефона по ъглите на портрета и по едно време каза - "Виждате ли, това дете не е случайно". Аз полюбопитствах, за какво става въпрос и той взе и на мен да ми показва как в облаците на снимаката, която служи за фон, се вижда(за 3 места!) образ. Почна да ми показва къде били очите, устата... Аз да ви кажа лица не можах да видя, но нищо не казах. После същият човек започна да показва клипове на Тоше(от живи изпълнения) на телефона си. Даже ми прехвърли на моя телефон клипа, където получава наградата "Майка Тереза" и пее италианска опера(не знам дали се сещате). После може да го кача тук.
След това тримата поседнаха на пейката и почнаха да си говорят други неща и аз реших, че е време да си ходя. А и мисля, че там не е място за сладки приказки(освен ако не са свързани с Тоше). Подледната вечер, когато бях на Гуменье, пазачът дойде да не разпитва, как е животът в София. Аз не му обърнах много внимание и той си тръгна.

За другия ден пак ходих до манастира със същия шофьор. Този път, за моя радост, успях да остана сама в стаята на Тоше, без да има някакви досадници(и да не казвам още какви) около мен. Дори успях да се поразходя наоколо. Например качих се на оня камък, където пролетта Ахилея ни беше показал. На камъка има отбелязани човешки стъпки. Никой не знае как са се образували.
После цяк следобед правих компания на Светле. Ахилея сподели нещо за Тоше, което не бях чувала от него поне. Каза че последния път го е видял на центъра, прегърнали се и когато той го е питал, къде ще ходи, Тоше казал "Отивам нагоре". Доколкото си спомням, същия отговор беше дал и на негов приятел на въпроса къде отива, докато бил на една бензиностанция. А може и двете информации да са се преплели, не знам..
Към 6 часа отидох в магазина на жената на Ставре, Василика, също много приятна жена и също така ентусиазирана на тема "София". Тя пък ми каза нещо друго, този път свързано с майката на Тоше. Всички сме чували, как Тоше бил много променен последните месеци, някои говорят, че сигурно е предусещал, че ще си замине. Аз поне за пръв път чувам, че и майка му може би е имала някакво предчувствие за съдбата му. Тази жена ми каза, че много често, когато говорела за Тоше, плачела. Плачела и всеки път, когато той тръгвал на път.
След това пихме кафе в пицария "Рома" и ме откараха на Гуменье. Аз за последен път(за тази година) си взех довиждане с Тоше и си тръгнах.
на другия ден(тоест вчера) валеше дъжд в Скопие, въпрели че не беше толкова студено. Аз се поразходих до центъра и когато стигнах площада, чух "Малечка" Имаше някакви хора сднали на площада(не знам какво точно правеха). Аз също поседнах въпреки дъжда да не би да пуснат някоя друга песен на Тоше, но мадеждите и се оказаха напразни. Навсякъде щъкаха младежи с фланелки на Червения кръст и носеха някакви неща. Бяха на групички из целия център. Иначе аз се разходих и до стадиона, нямаше никой в парка покрай Вардара. Красив есенен пейзаж...
На центъра съвсем случайно срещнах Яне от Крушево(някои го знаят). С него пихме кафе, поговорихме си и аз му казах, че искам да отида до фонтана на Тоше. Той ме откара, постояхме там малко после ме остави на автогарата.
Та имаше и изпращане. Вече се бях качила в автобуса за София, когато чух "Рани на усните".
Леле, това е най-дългият ми пост в живота.
Ето и обещаните снимки на кръста:
https://2img.net/r/ihimizer/f/dsc00339f.jpg/
https://2img.net/r/ihimizer/i/dsc00338rb.jpg/

Пожелавам на следващата смяна за Крушево незабравими емоции. А на тези, които още на са били там им пожелавам вяра, ще се се случи скоро и търпение.

cresha on 10/07/10 17:36:46

Ето и дългоочаквания пътепис, не можах да бъда кратка, въоръжете се с търпение!
Колкото и да ми е трудно да предам емоциите си на хартия, ще направя опит. По-лесно е да снимаш с фотоапарат, но не всичко може да влезе в кадър... Има и места, които не искаш да осветяваш със светкавица, а искаш да запаметиш с очите си...
Прочетох всички впечатления на другите преди мен посетили Крушево и установих, че всеки е намерил претворена своята мечта. Повечето са останали запленени и затова са били повече от веднъж, а и продължават да се връщат отново и отново там. Разбирам, че някои са имали и трудни преживявания, както е и в живота – доброто и злото вървят заедно – на най-неочаквано място срещаш злонамерени хора или такива, които стават твои приятели за цял живот... Разбирам и че повечето отивате като поклонници на родното място на Тоше Проески и затова пристъпвате плахо и пазите свято неговото име и неговото родно място...
Е, нашата група този път беше разнородна:
- Нели, която беше ходила два пъти в Крушево и сега ни беше водач, беше решила да вземе последния си изпит по право и да ни заведе там, където е оставила сърцето си;
- Васко е момчето, което я е запалило по Тоше и чакащо с нетърпение навършването на 18-тата си година, за да може да посети Крушево;
- аз и част от моето семейство – съпруга ми Тони и голямата ми дъщеря Славея. Много мои приятели ме питаха как така съм навила и мъжа ми да дойде с нас. Работата е там, че това пътуване до Крушево е моят и неговият подарък за рождените ни дни през септември и октомври. Решихме да не си подаряваме материални неща, а да си доставим духовна емоция. Славея пък следи всичко, което правя във форума, написа две стихотворения за Тоше, отскоро започна да ходи на уроци по китара и има амбицията да изсвири някога „Цреша” за мен...Тя е бъдеща Тошелинка така да се каже...
И още нещо да поясня: аз не съм пътувала много, била съм в Париж и Виена на екскурзия, но тъй като съм родом от Русия и изпитвам огромна носталгия по роднините си, се бях зарекла, че преди да отида където и да е на екскурзия, ще събера пари и ще видя роднините си. Колкото и да са ни предлагали да идем до Гърция или Турция, които са ни наблизо, не съм се впечатлявала от идеята... Тъй като Нели е от Монтана и след последния изпит по право се връща да стажува и работи там, това беше единствената близка възможност да идем до Крушево с някой, който ще ни води, от Благоевград до там са 250 км.
И така, в петък 01.10.2010 г. /оказа се, че е международния ден на музиката/ точно в 12ч. Нели ми звънна да съобщи, че е взела изпита си и само да си оправи багажа и тръгваме. Натоварихме се и потеглихме, заредихме диска на Тоше и с неговите песни безпрепятствено минахме границите. Спряхме по пътя да се полюбуваме на Калиманското езеро в община Македонска Каменица, а Славея набра букет от полски цветя за Крушево... По пътя видяхме много обработена земя, повечето семейства се движат с малки тракторчета, минахме и през една завеса от огромно ято птици... Когато наближихме Прилеп, аз ахнах – началните улици ми напомниха страшно много на родния ми град – и там така в покрайнините улиците нямат тротоари и покрай пътя има огромни дървета... После видях улични кранове за вода, острани имат ръчка, с която се помпа, за да потече вода... Не мога да ви опиша как се почувствах, такава родна за мен картина не бях виждала много отдавна!
Привечер пристигнахме в Крушево, посрещна ни с отворени за прегръдка ръце билборда на Тоше. Хазяите ни чакаха и бяха напалили камината в стаята. Поканиха ни да се запознаем, да пийнем по ракия и сок за децата. Вдигнахме наздравици „За сватби, за радости!”. Опитахме и пирожките на домакинята, които бяха толкова пухкави и вкусни, че веднага помолих за рецептата... Мъжът ми обаче не искаше да ги притесняваме и затова излязохме да вечеряме навън и да се поразходим. Близкото магазинче забелязах, че се казва "продавница ЧЕРЕШ"... Нали по тяхно време беше с един час назад, се оказа че имаме много време – минахме по улицата на Тоше Проески и се заизкачвахме нагоре и нагоре. Нели не ни каза къде отиваме, за да не се изплаши Славея, че по тъмно отиваме при гроба на Тоше. Но там има денонощна охрана, веднага ни отвориха оградата, а и мястото е осветено с множество лампички. Запалихме свещички, постояхме малко в тишината, Нели разпита за предишния ни плакат и разбра, че е било просто инцидент при преместването на цветята там, като са изгоряли и много други неща, но бързо са ги потушили.
После Нели ни заведе в р-нт „Андора” и почерпи за взетия си последен изпит по право. Пуснаха ни "По тебе" без изрично да сме молели. Когато Славея запя на песента "Громови на душа" и татко й я покани на блус, бармана изгаси една по една лампите и беше много романтично... Изморени от пътя и емоциите, заспахме като къпани в топлата стая. На сутринта влязохме с Нели да направим кафенце в малката кухничка, където на видно място стоеше в рамка снимка на Тоше. И после съвсем неочаквано получих дежавю – кухничката е малка като кухничката на баба ми в Русия, и в двете има малко прозорче с бяло перденце... А като запали Нели газовата печка, за да свари кафето, се разтреперих, защото същата миризма не съм усещала от толкова много години! Може да ми се смее някой, но съвкупността от миризма и визия ме накара да се почувствам като у дома, при баба ми. Ето така, отидох чак в Крушево, за да се докосна до руските ми спомени...

По-нагоре Данна беше писала, че Крушево е пълно с малки вълшебства... Явно за всеки си има мечта, която да се сбъдне точно там!
https://www.facebook.com/photo.php?pid=5322...id=449438967839
Крушево като планинско градче не е много по-различно от Копривщица или Ковачевица например. Да, намира се на по-висока надморска височина. Въздухът е чист, водата в чешмите е много мека и чиста, природата е запазена. Самите крушевчани, както повечето планински хора, са много земни, с отворени сърца хора. Аз съм живяла няколко години в Копривщица и ми е познато това усещане да вървя по калдаръмени улички, да се поздравяваме с всеки срещнат, да общуваме позитивно и с отворени сърца, да сме загрижени за другите... Събирали сме се, сгушени пред камината и сме пяли с отворени гърла, както може да се пее само в планината...
Е, Крушево започва да става туристическо градче. Все повече хора ще питат не за Никола Карев и Крушевската република, а за Тоше Проески и манастира "Св. Преображение", а след 16-ти ще бъде осветен и кръста, който е такава внушителна конструкция, че нищо чудно да стане по-посещаем и от Айфеловата кула... https://www.facebook.com/home.php?#!/ph...12&id=629342839
Църквата ние я заварихме в ремонт, но успяхме да разберем мащабността и размаха на градежа й. Когато бъде завършена и осветена, ще бъде гордост за Крушево и цяла Македония! В стаята на Тоше в манастира се пазят всички дарове. Славея остави своето и на Данна стихотворения до колажа на форума, оставен преди нас. Тук чувствата ми бяха смесени, аз не бих полегнала на възглавницата на Тоше... Не знам, просто смятам, че е нещо много лично и не бива да нарушавам покоя на тази стая, не знам... Да, поседнах за снимка, въпреки че вътрешно се чувствах не на мястото си... Според мен трябва да има въженце или преграда и хората само да имат възможност да погледнат, а не да полагат глава или сядат на леглото на Тоше, знаете, хората биват най-различни и не съм сигурна, че всички влизат с чисти помисли и с преклонение... Това е мое мнение, може да не се съгласите с него, ваше право!
Отидохме да видим и кръста, по който кипеше усилена работа. Бетоновози, трактори и работници полагаха стълбите и площадката на кръста. Никой не ни направи забележка, че пречим на работата, обясниха ни, че трябва да останем доволни от посещението си в Крушево, за да дойдем пак...Наистина гледката оттам е величествена, чувстваш се близо до Бога, до Тоше, чувстваш се като част от вселената и природата... https://www.facebook.com/home.php?#!/ph...87&id=629342839
От едната му страна се вижда Крушево и езерото, а от другата църквата "Св. Преображение". Вижда се цялото Прилепско поле, планините... Неописуемо е!
https://www.facebook.com/home.php?#!/ph...id=449400942839
Като си тръгвахме, в колата влетя една калинка и по пътя наблюдавахме нейното пълзене по стъклото на прозореца... Спряхме да пийнем вода от чешмата в гората под манастира. Водата е студена и много мека, пиеш с пълни шепи от нея. На Нели и Васко им хрумна, че могат да издялкат имената си на дърветата наблизо, за да се върнат след време пак, а аз забелязах и снимах едно сърце, образувало се в небето между дърветата...
После отидохме да занесем даровете си на гроба на Тоше. Обясних на мъжа ми, че освен всичко друго в момента съм и посланик на българския форум за Тоше Проески... Аз носех от вкъщи медени сърчица, за приготвянето на които ми помагаха момичетата. https://www.facebook.com/home.php?#!/ph...30&id=629342839 Надписа, под формата на сърце, напечатах на три езика - македонски, руски и български: "Ти ни остави твоето сърце... Сега ние ти даваме нашите... За да бие твоето в нашите сърца по-силно! Обичаме те!" и подканих всички, които бяха дошли на гроба, да си вземат за душата на Тоше... Запалих свещички от името на всички вас, които мислено бяхте с мен в този момент. https://www.facebook.com/photo.php?pid=5322...id=449428457839
Оставих едно изплетено и избродирано от мен сърце близо до нашия плакат.
Славея завърза нейната картичка на стената, а картичката със стихчето на Данна /което тя ни помоли да занесем от нейно име/ сложихме в краката на едно ангелче. Васко остави нарисуваната от него и от името на Нели картина, а аз дълго време не можех да намеря място за моя дар - нарисувана картина с надпис "Една цреша те чека... Тоше". Седяхме, шепнехме тихо, разминавахме се с хората, ставахме, палехме свещички, молехме се наум, после пак сядахме, заглеждахме се в снимките и иконите, прочитахме посланията, разглеждахме ангелчетата и даровете. Накрая намерихме най-подходящото място на картината до белите цветя на гроба и аз клекнах да я положа. Вярвайте ми, не можах да стана веднага, усетих силна вибрация, бузите ми пламнаха...

В Крушево има няколко църкви и в неделя сутринта ние с мъжа ми влязохме в една от тях – „Св. Николай”. Имаше само няколко жени и ние поседнахме да послушаме църковното песнопение. Докато свещеникът водеше службата зад олтара, двама мъже толкова красиво пееха, че ние останахме половин час да ги слушаме. Аз по едно време се разплаках, не знам защо... Дали от красивата музика, дали от представата как би се леел Тошевия глас сред акустиката на тази църква, дали защото сдържах емоциите си като възрастен човек, не знам. Станахме да запалим по свещичка и аз се загледах в една икона, на която беше изобразен светия с бебе в ръцете си, а отдолу имаше надпис:
„Едно дете – като ниjедно.
Две – като едно.
От три се брои – народна поговорка”
Ние с мъжа ми се спогледахме и си тръгнахме някак умиротворени от музиката и от това, че нашите три деца са поброени в народната поговорка...
После седнахме отвън на чистия въздух да пием кафе в „Планет”. Сервитьора ни попита от къде сме, при кого сме отседнали, защото ни видял предния ден да се разхождаме близо до къщата му... Позна по значката и медальона, че сме почитатели на Тоше и предположи, че ще останем до 19-ти, той се обърка и ние го поправихме – до 16-ти октомври. Каза, че тук идвали от Сърбия, Хърватска и Черна Гора и оставали по седмица, при което мъжа ми му каза, че имаме три деца за гледане вкъщи и не можем да си позволим дълго отсъствие. Тъй като вратата на заведението беше отворена, чухме как сервитьора си споделяше с бармана за нас, децата и че сме от България. Говореха си с голям аплауз, явно бяхме оставили добро впечатление...
Качихме се за последно до гроба на Тоше. Времето бързо се заоблачаваше и затова се отказах да отида до езерото, пък и реших да си оставя нещо и за другия път, когато дойда в Крушево. Качихме се да разгледаме паметника „Илинден”. Докато чакахме да го отворят, аз се разходих наоколо и направих един есенен колаж върху един камък под формата на сърце. https://www.facebook.com/photo.php?pid=5322...03&id=629342839
Тони, моят мъж, се потресе от информацията, която ни поднесе Виктория – жената, която разказваше за македонския килим и македонския крал Самуил, загинал в битка с българите... „Аман, бе!” каза той след разказа й за Крали Марко. Няма да коментирам небивалиците, които се наложи да чуем, бяхме много тактични да запазим наум мнението си по тези въпроси. В крайна сметка нали точно Крушевската република е уникална с това, че в управлението й са участвали хора от различни етноси и религии, нищо че е просъществувала само 10 дни. За съжаление сега политиката на нашите държави много обърква хората и аз смятам, че това не бива да е пречка в общуването между нас, обикновените хора, независимо от нашите възраст, произход, религия.
Семейството, при което бяхме отседнали, беше толкова гостоприемно, че се почувствахме като у дома си! Тъй като и други членове на форума преди нас са отсядали при тях, аз въобще не се притеснявах и общуването помежду ни беше много леко и задушевно топло. На тръгване им подарих нашата книга "Любов без граници", за която те няколко пъти ми благодариха, казаха че ще се опитат да я прочетат, защото разбират, че сме я написали от любов към Тоше. Подарих им и грамота за топлото гостоприемство от името на членове на нашия форум, които често са отсядали при тях, и те ме увериха, че ще я сложат в рамка... Помолих ги да разкажат нещо за Тоше, за да чуе Славея нещо автентично, разказано от първо лице. Ахилея и таткото на Тоше са приятели, всеки ден се чуват по телефона. Знаете, че фамилията Проески е голяма, знаете и за чичо му Анастас. Ахилея разказваше как той и другите от махалата като малки често са правели заедно бели в училище... Тоше се е мъкнел навсякъде с батковците и по-големите. Привечер, например, са се катерели по съседските череши и сливи и са си хапвали скришом, докато не ги усети някой. Не че са нямали какво да ядат, просто по-сладко било да се покатерят и без никой да ги види да си наберат череши, сливи... Тоше е бил много земно момче, непокварено от славата. Винаги, когато имал възможност, си идвал в Крушево, спирал се да прегърне приятелите или познатите си, не се правел на недосегаем... Често се събирали да пеят на терасата на "Илинден", който сега нещо се строи. Може нещо и да не съм разбрала както трябва, така че ме извинете!
Неусетно в сладки приказки ни мина времето, взехме си "довиждане", по една кутия невероятно вкусен крушевски локум и си обещахме "до нови срещи!". Щом влязохме в колата, пуснахме диска на Тоше и през целия път обратно пяхме с цяло гърло! А на една бензиностанция спряхме за почивка и аз намерих хърватски шоколадови бонбони "Пияни череши"...
Това е най-хубавият ми подарък за рожден ден - три дни в Крушево, усещайки присъствието на Тоше на всяка крачка. Който има възможност, нека ходи там докато са живи хората, които са го познавали. След време ще останат само легендите за него и туристическите атракции...

WaterLilly on 10/21/10 19:18:27

Хайде и аз да споделя за моето ходене в Крушево на 16.10.
Пътувах в петък през нощта и пристигнах на автогарата в 4 часа македонско време. Автобусът за Крушево тръгва в 7.45. Не ме питайте как съм убила почти 4 часа в студената автогара и сама(не че нямаше и други хора). Понеже билетът ми беше купен от Диди предния ден(за всеки случай, ако евентуално свършат билетите, все пак е 16ти) и оставен в едно кафе на авогарата, като стана 6 часа, се строих пред вратата на кафенето да чакам Ивана(така се казваше жената от кафето, много приятна жена). Чаках около половин час и взех леко да се притеснявам дали ще отвори навреме да си взема билета когато жената се появи към 6:30 и веднага позна за какво съм се строила толкова рано пред вратата. Аз седнах в кафето, а тя започна да ми разказва как е разбрала за нещастието преди 3 години и как още не може да повярва, че се е случило. Каза ми също, че една нейна позната и е разказвала, как Тоше ходел в един дом за деца, болни от рак и правел дарения.
Така стана време да се качвам на автобуса за Крушево.
Пристигнах в 11 часа и се отправих директно към Гумене. Обадих се на Диди, литургията още не била свършила, но била към края си. Валеше дъжд, но ми се стори някак топло, дори по-скоро пролетно. Докато вървях по уличките нагоре към Крушево, се оглеждах да разбера, дали по нещо си личи какъв ден е. Хора си работеха по дворовете и т.н., едва с приближаването на Гумене можеше да се разбере, че има нещо по-различно. А там се събираха вече хора, дъждът също се усили. Аз изчаках Ана и Диди да дойдат от църквата и заедно тръгнахме към гроба(ох, дори тази дума ми е неприятно да я споменавам).
Ще ме извините, но аз също ще пропусна този момент, защото е ясно, какви бяха емоциите, особено когато видиш мъката на най-близките...
Само ще кажа, че толкова хора не бях виждала на Гумене, едва се разминавахме.
След като оставихме цвете и запалихме свещ на Тоше, тръгнахме към Манастира за освещаването на кръста. За съжаление не можахме да стигнем навреме поради неуредици с транспорта. От манастира вървяхме пеша нагоре към кръста, някои вече слизаха. А всички се губехме в мъглата. Все пак не бяхме изпуснали изцяло освещаването, попът още не беше свършил с ритуалите. А горе беше някаква магия. Имах чувството, че бяхме насред облаците, които забулваха планината и за секунди скриваха гледката и след това пак я откриваха. Както казах, беше мъгливо и ветровито. Само за няколко минути облаците над нас по едно време се разкъсаха и се показа слънцето. Стана топло дори. И някак си усетих топлина и в душата си.След това отново всичко се забули в мъгла.
Снимахме се и после слязохме към манастира да се сгреем. Там ни чакаха нашите приятели от пожарната
Аз за първи път отидох в спортната зала, където се провеждаше волейболен турнир. Крушевският отбор Синалко играеше с отбора на Прилеп, а в паузите пускаха песни на Тоше. Естествено нашият отбор победи
Вечерта на Гумене се запознахме с фенове от Международния форум - с @bucho от Словения и с още две жени. Говорихме си, а Диди предложи на Бучо да купи с общи средства подаръци за децата с особени потребности от Крушево. Тя естествено беше въодушевена от идеята. От разказа на една форумка от международния разбрахме, че е било много вълнуващо преживяване и за тях, и за децата. А те са им пеели песни на Тоше, радвали се на подаръците, целували снимки на Тоше.
Седяхме доста време на Гумене. По едно време всички клекнахме и положихме ръка на гроба. Фенове от България, Македония, Словения бяха седнали заедно и отдаваха почит на човека, пеещ за "живот без граници".
Ето това са накратко моите емоции от това мое неочаквано дори за мен самата ходене в Крушево. Неочаквано и не много планирано, защото не съм си мислела преди, че искам да бъда точно на тази дата там. Но се случи. И пак емоциите бяха много смесени (както и всеки друг път).

Нали знаете, че не съм фотограф, но ще споделя пак с вас единствените снимки, които направих:

https://2img.net/r/ihimizer/img830/7690/dsc00346p.jpg
Цветята май ги нямаше преди.

https://2img.net/r/ihimizer/img263/8362/dsc00348o.jpg
Горе до левия надпис "Синалко" е тениската на Тоше (за тези, които не знаят)

WaterLilly on 10/21/10 19:21:51

Сетих се, че в предишния си разказ бях написала как съм се сбогувала за последно за тази година с Крушево и с Тоше. Е, оказа се, че не е било за последно. Така че този път не се зарекох

Ралица Милева on 10/27/10 20:20:41

Има тъга, която никога не се преодолява...
Започвам с тези думи, защото това бе най-силната емоция, от която не успях да се освободя през целия си престой в Крушево, който беше кратък, но паметен. Ще се върна на тях малко по-късно в разказа си.
Не съм изчела всички разкази по темата във форума и вероятно някои неща ще сесторят на все още неизживелия това усещане читател повторени, потретени и т.н. Но няма как иначе - макар да се променя, Крушево носи едни и същи емоции на всички нас.
Нашето пътуване до родното място на Тоше имаше много добро начало – топлата прегръдка на Окси, която ни посрещна в Благоевград, за да ни упъти до изхода към Станке Лисичково, да ни изпрати с вкусна баница и сърмички, които ни беше приготвила за из път и да ни ориентира по картата, та да не се лутаме много. С малко срамежлива, но искрена и слънчева детска усмивка ни посрещна и Гошко- синът на Окси, който , също като Славея и Михаела, е едно прекрасно малко човече.
Не може да има по-добро начало на пътуване до Крушево от повече от приятната среща с Окси и думите й: „Лек път!“
Стигнахме границата в около 17:20 българско време. Там доста ни задържаха, но няма да се спирам на този неприятен момент в разказа си, защото неуредиците в българската администрация не са предмет на писанието ми. Но затова пък на македонската граница ни пуснаха много бързо, особено след като казахме, че пътуваме за Крушево. Междувременно, изядохме половината баница от Окси И така в около 18:30 минахме в Македонско. Беше вече тъмно, но си рекохме „С Господ напред, Тоше след него и ние по тях“ да стигнем невредими. Първото нещо, което направихме след като минахме македонската граница, бе да пуснем радиото, в очакване, че ще слушаме Тоше, ако не през целия път, то поне през по-голямата част от времето. Все пак бяхме в Македония. Но, уви! Нито една негова песен не чухме по пътя. Затова, наложи се батериите и на трите телефона да се изтощят – пуснахме си Тоше на телефоните и запяхме заедно с него... И така въпреки мрака, въпреки многото завои, въпреки непознатия път, и въпреки че не знаехме кога точно ще пристигнем, това се превърна в най-незабравимото пътуване през целия ми съзнателен живот. Разбира се, имахме си Окси, която ни навигираше по телефона, когато се чудехме кой път да хванем. Толкова за пътуването.
Пристигнахме в Крушево някъде към 23:20 (на снимката с табелата има точен час) българско време. Когато видях жълтата табела с надпис „Крушево“, не можех да повярвам, че всъщност вече сме на Тошева земя. Само няколко секунди след това вече бяхме пред билборда, който до този момент бях виждала само на снимки. Бях си представяла този момент хиляди пъти. Краката ми се подкосиха, беше много вълнуващо – сякаш сам Тоше те посреща с широко разтворени ръце и слънчева усмивка. Невероятен миг – да видиш този незабравим образ през нощта. Вече стъпвахме по земята, по която преди три години за последно бе стъпил и той. Пред билборда ни чакаше чичо Ставри – бащата на Йован Здравковски (добър приятел на Тоше). Само ни показа къде му е къщичката, т.е мястото, където щяхме да отседнем, и ни заведе направо при Тоше – до вечния му дом. Там имаше само две жени (от сръбския форум), които седяха безмълвни на пейките и ронеха сълзи, а в тишината се чуваха само техните хлипания. Запалихме свещички и си тръгнахме, защото бяхме много уморени. Същата вечер заспахме с неговите песни...
А какво блаженство е да се събудиш в Крушево!!! Особено, когато над главата ти има малко прозорче, откъдето гледката е невероятна – виждат се стари, схлупени крушевски къщички и летящи птици... Станахме, пооправихм се, излезнахме отвън и вдишахме чист планински въздух, а после тръгнахме надолу по 100-те стъпала право към Планет за по кафенце. Докато ние слизахме към Планет, стълбите изкачваха две малки дечица – момиченце и момченце. Ние ги поздравихме, а те ни попитаха откъде сме. Когато им казахме, че идваме от България, те се усмихнаха и казаха „Мило ми е“. Слънцето вече беше изгряло и времето беше много приятно. Прекрасен старт за деня – свеж въздух, хубаво време и мили дечица с приветливи усмивки. С Милена пихме кафе в Планет, след което отидохме да си вземем от пословичния за този край на Македония бюрек. Срщнахме Андрей по пътя, запознахме се... После обратно по 100-те стъпала минахме да вземем Линда и да отидем при Тоше. Когато отидохме при него обаче, видяхме едно голямо стълкновение от хора, които идваха от Скопие за празника на ВМРО. Решихме да разгледаме другите места, докато си тръгнат всички тези хора, защото искахме да постоим при Тоше сами, когато няма никой там. Отидохме до манастира, който още се строи. Там заварихме един словенски хор, който пееше църковни песни за душата на Тоше. Имаше един много мил дядо, който продаваше свещички и най-любезно отговаряше на всичките ни въпроси. Песента на словенския хор толкова ме натъжи, че това бе първият път, в който се разплаках откакто бях в Крушево. Реших там да раздам козуначената питка, която бях омесила и която бях планувала да раздам на гроба на Тоше, но ако бях изчакала още малко, тя щеше да стане негодна за ядене. Та така я раздадох в манастира и хората много й се зарадваха. Ние също хапнахме за душата на Тоше. Гостоприемният дядо ни придружи до собата на Тоше и постоя с нас там. След като запалихме свещички, купихме си гривнички и т.н. се отправихме към кръста. Кръста е величествен. Стигнахме горе, снимахме тук и там и след това с пълно гърло запяхме Тошевите песни. Така силно пеехме трите, че сме се чували чак долу при манастира. Тогава се замислих и разбрах, че цялото вълнение, изпълващо душата ми в онзи момент, може да се изрази само с пеене. На тръгване събрахме малко бели камъчета и ги подредихме в букви, така че да изпишем TOSE. Камъчетата междувпрочем бяха много интересни – бели и блестящи, сякаш бяха бучки сняг. Нося си от тях в багажника на колата 
По пътя обратно пред нас се разкри изключително красива есенна картина. Широколистните дръвчета бяха в жълто-оранжева премяна, а греещото слънце им придаваше златист оттенък. По пътя срещнахме двойка македонци – момиче и момче, идващи от Скопие, за да сепреклонят и те пред личността Тоше Проески. Същата двойка бяхме срещнали малко по-рано в манастира, където ни бяха помолили да им развалим денари. Като ги видяхме обратно по пътя, спряхме колата, заприказвахме се, снимахме се с тях и установихме, че сме тръгнали в една и съща посока. Бяхме се запътили към Мечкин камен. Предложихме им да дойдат с нас и те се съгласиха. Много приятни и весели млади хора се оказаха Моника и Стефан (така се казват) и съм много щастлива,че ги срещнахме тогава. Отидохме заедно до Мечкин камен и много се забавлявахме по пътя. Уговорихме се с тях да отидем заедно в Планет вечерта. Някъде към 18:00 ч. отидохме до града да хапнем, защото през целия ден не сме се и сетили за ядене. Крушево така ни нахрани душите с впечатления,емоции и приятни срещи, че изобщо не сме усетили глад. А бюрека, който си купихме сутринта беше изстинал... но пак беше адски вкусен. Дори не го изядохме всичкия, защото бързахме да отидем при Тоше. Сигурно е било 18:00-19:00, когато отидохме при Тоше. Там вече нямаше и следа от стотиците хора, които бяха минали през деня. Поприказвахме си с охраната, който ни предупреди, че родителите на Тоше идват късно вечер и че, ако ги сварим, трябва да се оттеглим и да ги оставим поне за 15 минути сами на гроба на сина си. Предупреди ни още, че тъй като идват по това време, трябва да си изключим телефоните, защото предполагал, че и нашите телефони, както тези на всички други фенове, звънят с неговата музика. Попитахме го дали можем да оставим подаръците, които носехме за Кристиян и Никола при него, защото вече знаехме, че родителите му никой не приемат, независимо кой ходатайства за това. Той ни увери, че няма проблем да ги оставим на него. Вече бяхме стояли около 30 мин., когато на Милена и стана студено и решихме да отидем до квартирата, за да се облечем, а и да си вземем нещо топло за пиене. Направихме го и отново се върнахме при Тоше. Там заедно с охраната седеше една жена, дошла от Скопие по командировка, която видно познаваше охраната не от скоро. Тя ни заприказва, каза, че ни е чула да пеем на Кръста и че сме и стоплили душата. Каза още, че досега не е чувала крушевчанин и дори македонец да пее с такава любов песните на Тоше. Приказвахме си и на други теми. Въпросната жена ми направи най-силно впечатление с това, че нарече българите и македонците един народ. Конкретната реплика в отговор на имплицитните нападките, които охраната отправяше срещу българите, беше следната: „Всичко е политика. Щом като аз ги разбирам, когато ми говорят и те ме разбират, когато аз говоря, тогава какво?! Един народ сме.“ Това определено ме трогна. Мина се около час и тогава охраната възкликна: „Еве ги, идат родителите“. Трябваше да се оттеглим, но в този момент дамата от Скопие го дръпна и после разбрахме, че му е казала да ни остави там, че сме пропътували целият този път от София и то през нощта само за да отдадем дължимото на Тоше и че е редно да видим родителите му, ако те, разбира се, нямат нищо против. Мъжът не се противи и ние останахме. За втори път буквално се разлюлях от вълнение. Най-напред се появи Доменика, която директно се отправи към кръста и го целуна. Бащата на Тоше пък на свой ред се отправи директно към Милена, която беше най-встрани и я гушна, изричайки през сълзи следното: „Бъдете ми живи и здрави“. Гушна ме и мен, а после и Линда все със същите думи... там до гроба на мъртвото им дете. Доменика също се обърна и ни прегърна една по една плачейки и търсейки утеха. Целунахме й ръка и тръгнахме към изхода, когато Никола каза да останем, че те идват за малко и ще тръгват. Но ние все пак ги оставихме поне за 15 мин. сами. През това време отидох до колата, за да извадя подаръците за децата и да ги дам лично на баба им и дядо им на тръгване. Преди да се качи в колата, Доменика се спря при нас, хвана ни всички за ръце и пак през сълзи, неутешима каза: „Не го забравяйте никога!“. Ние на свой ред й благодарихме затова, че е дала на света такъв ангел и отново я целунахме. Прие подаръците, които бяха скромни, но от сърце, погали ни и си тръгна. В този момент разбрах, че има и такива случаи, в които времето не е лек. Точно в този момент разбрах, че духът на тези хора никога повече не ще се върне и дори още 100 години да живеят тяхната мъка ще бъде също толкова силна и непреодолима, колкото и в деня, в който са разбрали за смъртта на детето си. Затова й единствените им думи към нас бяха пожелания за здраве. Такава беше първата наша среща с родителите на Тоше.
Ние постояхме още около половин час при Тоше. На една от пейките до гроба бяха наредени десетки малки плюшени сърца, върху които беше изписано „Те сакам“. Охраната ни подари по едно от тях, но аз така и не разбрах защо. Както сами се досещате, откакто съм се върнала, заспивам с него всяка вечер. След това си тръгнахме и откарахме до хотела жената, която има най-голям принос за срещата ни с Тошевите родители, защото беше късно и страшно, а тя живееше далече - по пътя към Мечкин камен. На изпроводяк, тя ни покани да й отидем на гости на следващия ден за по кафе. Преди това обаче, на път за нейния хотел, се отбихме до нашата квартира, за да подаря на нея другата саксийка с посадена четирилистна детелина (първата подарих на Кристиян и Никола). Все пак тя беше поводът да се срещнем с родителите на Тоше, заслужи си този подарък 
Вече беше дошло време да се приготвяме за вечерта в Планет и срещата с нашите приятели от Скопие. И докато търсех място на колата в тези тесни улички, Милена се заприказва с една жена, която стоеше е двора на къщата, пред която възнамерявах да паркирам. Тази жена също ни покани в дома си. Ние взехме бутилка Синалко, за да не ходим с празни ръце и я последвахме. Тя ни направи кафенце, стопли ни, поприказвахме си с нея и сина й и после ни изпрати. Докато ни изпращаше ни каза, че винаги сме добре дошли в дома й, без да плащаме. Каза, ако дойдем пак, непременно да отидем при нея и да не се притесняваме, защото е сама (синът й май учи и живее в Битоля). Тя ни каза, че когато строяла къщата и се трудела сама, Тоше винаги предлагал помощта си, когато минавал по тяхната улица. Останах изумена от гостопиемството на тази жена и на една доста голяма част от хората в Крушево. Тук е моментът да спомена, че се запознахме и с магазинерката-собственичка на кварталния магазин, от който пазарува семейството на Тоше. Всъщност магазинът се намираше точно между нашата квартира и къщата. Май пропуснах да кажа, че едноетажната къщичка, в която отседнахме се намираше на ул.“Тодор Проески“  Магазинерката се казваше Даниела и е една от най-близките приятелки на Дори. Дори са сватове по мъжка линия. Тя се държа много мило с нас също и каза, че сме й много симпатични и много ни се радва. От нея научихме, че Тоше често си купувал Натурален сок от боровинка и десертчета от онези, които донесох на Окси и Исето – били му едни от най-любимите.
Вечерта празнувахме рождения ден на Стефан в Планет. Две думи за Планет – разочаровани сме от факта, че пускат много малко песни на Тоше. В моите очи цялата тази псевдо-почит към личността на Тоше (визирам многото снимки, които са окачени по стените) е една абсолютна комерсиализация и меркантилизъм. Направили са го, за да привличат хора. Не си мислете, че преувеличавам, защото не съм стигнала до тези изводи само на база оскъдният набор от песни, с които трябваше да се задоволим, ако не бяхме решили да вземем нещата в свои ръце и да им покажем как се почита Тоше. В последствие разбрахме, че точно поради същите причини това място не е особено приятно на семейството на Тоше. Пуснаха само една песен- Цреша. Тогава ние запяхме с всичка сила от втория етаж... Отдолу, до дансинга (ако изобщо това малко салонче може да се нарече дансинг) на една маса седяха сръбкини – руси и пищни. Като ни чуха и те се разпяха. И така, DJ като видя как се кефим на музиката на Тоше, започна да пуска една след друга само негови песни, но към този момент крушевчани вече се бяха разбягали. Останахме си сами със сръбкините и си пеехме и танцувахме на воля 
На следващия ден отидохме на кафе при жената, на която дължим срещата си с Тошевите родители, както бяхме обещали. Забравих да кажа – тя се казваше Любица. Пихме кафе, поприказвахме си, разменихме си телефоните и тръгнахме към Планет, където трябваше да се видим с бащата на Йован, за да му платим и където трябваше да ни чака и двойката от Скопие, за да си вземем довиждане. Преди да тръгнем обаче Любица ни каза, че ще говори с Дори, ако е удобно да отидем до тях да ги видим преди да си тръгнем обратно за България на обяд. Каза ни, че ще се опита да се свърже с тях и ако е удобно, ще мине през Планет да ни вземе. Така и стана... Ние около час и половина бяхме в Планет, в изклчително приятна компания. На една маса се събрахме: чичо Ставри, Стефан, Моника, Линда, Милена и аз. А на масата до нас беше Андрей с негови приятели. Поприказвахм си и с тях. Бяхме седнали отвън, защото слънцето грееше силно и времето пак беше много приятно. Абе, въобще цялата вселена ни съдейства за едно незабравимо преживяване. Докато си приказвах с Андрей, видях Любица да се задава от другата страна на улицата. Тя се приближи към мен и ми прошепна, че трябва да се подготвим да тръгваме, защото майката на Тоше ни чака у тях. И ние на бързо се спретнахме и тръгнахме. Милена искаше да й подари една иконка, която носеше чак от Ватикана. Така, от притеснение и вълнение не съм и усетила как сме изкачили 100-те стъпала на улицата ‚Тодор Проески“.
…
Само след минути стояхме пред къщата на Тоше. Вратата на двора беше отключена. Влезнахме в двора и видяхме Бас, които стоеше безшумно в неговото си малко дворче (или поне аз на такова го оприличавам). С наведена надолу главичка, той ни подаде лапа като за поздрав. Много сладко кученце – чистичко, беличко, с мека козинка, гостоприемно и видно от нетипичното за едно куче поведение – страдащо. Любица позвъни на вратата. Отвори ни едра руса жена, която се оказа леля на Йован, в къщата на който бяхме отседнали, и близка приятелка на Доменика. Майката на Тоше стоеше вътре в коридора. Отново ни прегърна и целуна и ни покани на втория етаж – етажът на Тоше. Какво почувствах аз в този момент? Някои казват, че много биха се радвали да видят родителите на Тоше, да се докоснат до неговия свят, до личното му пространство. Но каква радост, бе Боже! Съвсем искрено, това беше най-разтърсващото изживяване в моя живот. Нищо радостно няма в това и ще кажа защо. Казах го на Исето вчера, ще го кажа и тук: Докато си стоим пред компютъра и слушаме неговата музика, докато разглеждаме снимките му, докато гледаме DVD-та от концертите му, докато се събираме заедно и вършим добро, ние го възприемаме като жив човек, не можем да се сблъскаме лице в лице с факта, че него вече го няма в този свят. Но в момента, в който прекрачиш прага на тази къща, видиш съкрушената майка и всички негови вещи, изведнъж пред теб се изправя грозната действителност, която ти напомня, че Тоше го има само на снимки дори и там – в неговия роден дом. А вътре всичко изглежда така, сякаш времето е спряло. Повечето от вещите му стоят така, както той си ги е оставил. На едната стена окачен на закачалка виси белият му екип на Адидас, а под него са маратонките му. На другата стена е закачен зеленият му суитчър – този от снимката на тениските. На трета стена е черната плетена блуза, а точно срещу вратата на хола са всичките му музикални инструменти и част от статуетките. Седнахме, изпихме по кафе, поприказвахме си и по някое време дойде и стринката на Тоше. Почерпиха ни с бонбони и торта, а на изпращане майка му ни даде снимки-картички. Да сме стоели около час, не повече. Аз не спрях да плача през цялото време и се притеснявам, да не съм разстроила допълнително жената. Тя ни помоли ние – гилдията на феновете му, да отправим апел до медиите и тези, които нямат добри намерения да ги оставят намира.
Така, след около час в къщата на Тоше, си тръгнахме. За трети път прегърнахме и целунахме майка му. Оставихме Любица в хотела, минахме през гроба на Тоше, за да му запалим свещ за последно преди да си тръгнем и отново с неговите песни на уста отпътувахме...

Ралица Милева on 10/29/10 21:22:02

Още малко от мен за Крушево:
Както Окси отбеляза малко по-рано, Крушево не се различава особено много от малките планински градчета в България – хората са гостоприемни и живеят скромно, въздухът е чист, природата е с неподправена и неповлияна от културната еволюция красота. Това, което е различно обаче е атмосферата на това градче. Защото това е славно мястото, на което преди близо 30 години един голям човек е поел първите си глъдки въздух. Именно заради това, мястото е специално.
Времето в Крушево се дели на три периода – периода на просъществувалата 20-дни Крушевска република; периода преди и периода след смъртта на Тоше. Видно от богатия снимков материал в нета и от разказите на местните, приживе Тоше е милеел за родния си град. Обичал е и е уважавал всички хора там, опитвал се е всячески да помага на който с каквото може... Само там е намирал своят мир и е презареждал батериите. Това лесно може да се разбере по самия факт, че всеки човек, който срещнеш по улиците има по нещичко да каже за него. Така ни посъветва и Окси преди да тръгнем – да не се притесняваме да заговаряме непознати, защото от всеки ще чуем по нещо. Точно така си и беше...
Аз, за огромно мое съжаление, посетих Крушево след като то и цяла Македония загубиха най-ценното си нещо. Ако досега всичко в тяхната история, култура, литература и държавност е оспорвано от българи, гърци, сърби и т.н, то Тоше е единственото нещо, което безспорно и безусловно може да се нарече тяхната най-славна рожба, техният най-голям повод за национална гордост. Толкова голям, че пред него се прекланят хора от целия Балкански полуостров, че и по-далече. Най-славен, защото ако героите на възстанията и бунтовете за свобода са били храбри, решителни и непримирими във времена, в които е било необходимо и нормално да бъдат такива, то Тоше бе героят на любовта към хората във времена, когато висшата държавна политика промива мозъците на обикновеното население насаждайки националистически настроения и религиозни разграничения и е много трудно да намериш нещо общо, което да подсеща хората, че каквито и да са, откъдето и да идват, трябва да се обичат едни други. Да бъдеш обичан от толкова многоцветни по своята националност и религия хора е нещо показателно затова какъв човек е загубила Македония. И в този момент в съзнаниято ми изкачат думите му от концерта Скопие - 23.06.2006 г., които без претенции за прецизност ще се опитам да цитирам: „Господ ме сака мене, ве сака вас, я сака Македония...“, „Нека я чуваме Македония, докато има що да чуваме“... Стига толкова мои разсъждения. Нека се върна на темата Крушево.
Сега Крушево е различно... Докато преди това Тоше много често се е разхождал из тесните улички сам (по думите на чичо Ставри, той е обичал да се разхожда сам самичък из Крушево), купувал си е сок от боровинки и десертчета от кварталния магазин, радвал е местните хора със своя поздрав и въобще със своето присъствие, славел е Крушево с таланта на своя глас, с добротата, изпълваща цялото му същество и с обхвата на своята песен, която се е слушала и в чужди земи, то сега в Крушево могат да се видят само билборди с неговия лик. Билборди и хора, някои от които през сълзи, а други с меланхолична усмивка си спомнят за времето, когато Тоше е бил сред тях. Крушево е различно, защото него вече го няма. С всяка пора на тялото си, човек попива от тази тъга... Така и ние.
Когато отидохме в манастира, там имаше книга, в която всеки може да напише по нещо. Всички, които сте ходили, знаете за какво говоря. Не знаех какво се очаква да напиша в нея, но без изобщо да разсъждавам по този въпрос, написах следното: „ЧОВЕК НИКОГА НЕ УМИРА, ДОКАТО ИМА КОЙ ДА ГО ПОМНИ И ОБИЧА.“ Споменавам този момент, защото исках да кажа, че въпреки непреодолимата тъга, Крушево винаги ще пази спомена за този невероятен човек жив. Там се усеща неговият дух – в красивите есенни пеизажи, в усмихващото се слънце, в трепета на листата, в сърцевидните облаци и във всяка следа, която той е оставил през своя житейски път, а дори и в умиротворяващата обстановка на вечния му дом (не обичам да наричам това място гроб). Във връзка с това сега се сещам, че Любица ни разказа една своя лична история – преди може би около година или две (не разбрах точно кога) дъщеря й имала здравословен проблем, а наред с това си имала и други проблеми. Един ден толкова се натоварила от тези проблеми, че й се прийскало да отиде при Тоше и да се наплаче – да се наплаче и за дъщеря си и за загубата на Тоше. Отишла, но не могла да пророни и сълза. Каза, че щом седнала на пейката сама, сякаш нещо я успокоило и се почувствала умиротворена, без гняв към живота и обстоятелствата. По същия начин се почувствах и аз – не се разплаках, а някак си усещах неговото присъствие, но не физически, а душевно. Пак Любица ни разказа как за пръв път е посетила къщата на Тоше. В деня на погребението или няколко дни след това (пак не ми стана ясно кога точно) много плакала и тръгнала да обикаля из Крушевските улици без посока, просто за да се поуспокои. Тогава, както си вървяла, изведнъж видяла пред себе си къщата на Тоше. Сякаш сам той я водел по пътя или поне така го възприема тя. Постояла пред къщата известно време плачейки неутешимо. По някое време излезнала стринката на Тоше и я поканила вътре. Когато ние бяхме у тях в неделя, стринката си я спомни. Спомни си, че я е видяла да плаче пред вратата, облечена с червено сако.
Хората в Крушево, особено по-възсрастните от тях, го помнят и обичат и говорят за него като за свое дете,. „Он ни беше злато“ – каза чичко Ставри първата вечер, като пристигнахме.
Някои хора обаче са били дълбоко засегнати от тази загуба, повече от всички други, и след тази трагедия никога вече не били същите. След смъртта на Тоше, баба му сякаш си загубила паметта. Стринка му разказа как Тоше бил любимият й внук, а тя имала няколко. Не спирала да говори и да мисли за него. Все Тоше й бил на устата. Един ден стринката се пошегувала с нея: „Мале, ти наш’те деца не ги обичаш толко. Се за Тоше сборуваш“. И бабата отговорила: „Сите ги сакам, ама на него му е най-трудно, се е по пътищата, много работи.“ След смъртта му обаче не го споменавал въобще и като й говорели за него, тя отвръщала така, сякаш не е познавала такъв човек. Всеки спомен за него бил изтрит от съзнанието й, при това не по нейна воля. Просто не е успяла да се пребори с тази загуба. Старата жена е починала 3 дни преди ние да отидем. В нощта преди смъртта си казала: „Тоше беше кай мене“ и малко след това издъхнала. Това вече ме потресе. Три години тя изобщо не си е спомняла за съществуването на този човек, но в момента на смъртния си одър тя споменава не друг, а Тоше. Всеки може да го тълкува както пожелае и с оглед неговото собствено светоусещане. Но според нищо в този свят не се случва просто ей така, тази случка също не е случайна.
Като финални думи, ще кажа само следното:
Това посещение ми донесе такъв отпечатък в съзнанието, през призмата на който ще пречупвам своето възприятие за житейската и професионална история на Тоше винаги. Този отпечатък са търсещата утеха прегръдка на неговите родители и пожеланията им за здраве на мястото, където е погребан синът им. Колко ли е трудно да мислиш за здравето на другите, когато животът ти е отнел детето по такъв нелеп начин?! Колко ли е трудно да изричаш тези думи на фона на горящите свещи, които трябва да светят за душата на твоята рожба?!
Тези въпроси си задавам непрекъснато оттогава... Нека никога да не разберем това. Излагайки гласно тези си разсъждения, Линда ми каза следното: „И аз съм майка, която дава всичко за децата си. Всяка майка страда за детето си, но дори аз казвам, че моето дете не е като тяхното. Тяхното бе злато.“

diana on 08/27/11 16:35:29

Диана в страната на чудесата/Разказ за първото ми пътуване до Крушево

20август2011 (събота) 9:30ч. автобусът от София за Скопие потегли с първа смяна Тошелинки – Лили,Исето,Диди и аз.За късмет в автобуса не беше горещо.Когато наближихме Кюстендил звъннахме на Ели да дойде да ни изпрати по пътя …Срещата макар и кратка беше зареждаща с бакнежи,прегратки и очи насмеани.А Ели милата за да спази традицията ,въведена от Окси беше ни приготвила цяла чанта с курабиики за из път.Заръча ни да ги изядем по-скоро,че не се знаело на другия ден можело да се замерваме с тях. Не знам каква е тайната на нейните курабиики,дали е щипката любов,с която съм убедена,че ги е приготвила,но наистина бяха чудно вкусни,а и в различни форми за настроение – зайчета,елхички,пеперудки.Единственото ни разочарование бе,че не доведе малкия Владко за да го нагушкат лелите му Тошелинки.Но няма как трябва да се спазва режима на детето за да порасне силен и здрав юнак.Почивката на автобуса свърши,казахме си довиждане с Ели и след минути бяхме на границата.А ето ни и на Македонска земя,но още доста път до Крушево.
„Здраво Македониja” поздрави ни синият билборд с големи бели букви пред Скопската автогара.И както всеки път Тоше посреща гостите си с песен и този път не пропусна…Guilty…Да,все пак той е виновен ние да сме там.Имахме 2часа до маршрутката за Крушево,седнахме в кафето отвън да изпием по една обична(минерална) вода и кафенце и да изчакаме Ани,която щеше да дойде с нас и да ни донесе билетите.Беше адска жега и задух.По едно време Тоше отново зазвуча,този път ни поздрави с „…and I'm not afraid to fly ,no no…”.Тази песен ме подсети за желанието ми да полетя с парапланер в Крушево,но за съжаление впоследствие разбрах,че „будалите” вече са си заминали.Нищо,обещах си догодина да дойда по рано.Не след дълго и Ани се присъедини към нас в очакване да отпътуваме за Крушево. 16:30 най-после маршрутката дойде.И тук се натоварихме благополучно.Малко жежко вътре,ама като стигнеш в Крушево забравяш всичко.Пък то сауна ефекта е полезен от време на време за организма – освобождава се от токсини!На тръгване от Скопие за Крушево Тоше ни изпрати с „Игри без граници”…По пътя Диди ме попита как се чувствам,казах ѝ ,че съм спокойна за сега ,но когато наближихме Крушево започна да се заражда едно вълнение примесено с притеснение…нещо като преди изпит…Към 20ч. вече слизахме на автобусната спирка в Крушево.Тук стана едно объркване с багажа на Лили,на която ѝ се наложи да прекара вечерта без багаж,а на следващия ден за щастие всичко се уреди.Помъкнахме саковете и куфарите си по баирчетата към Ахилея и Светле,а свежият въздух ни караше да дишаме по-дълбоко.Ето ни пред къщата на нашите домакини.Щом се обърнах се откри невероятната картина на нощно Крушево. „Е,темно е!”…ама красиво!Ахилея беше на работа,оказа се ,че това лято при тях е доста сухо и горещо и има често пожари.Светле ни посрещна толкова топло,сякаш не бяхме наематели,а близки приятели.Вярно,че другите момичета идваха за пореден път,но и аз ,която идвах за първи път усетих приятелското отношение.През цялото време се грижеше всичко да ни е наред и да се чувстваме удобно.А неделя сутринта беше ни приготвила кекс и от онези вкусни сладки,които досега гледах само на снимки и се облизвах тайно.След като се настанихме и освежихме,другите казаха,че няма да имаме време за „Андора”,затова си приготвихме една импровизирана вечеря вкъщи.Облякохме се по-топло и се запътихме към Тоше.За мен всичко беше ново…улиците,въздуха,къщите,хората,кученцата...Крушевските кутрета наистина са приятели с всички.Няма да забравя сладура,който като се умореше с едната лапа даваше другата за поздрав.По-късно разбрах,че това е кучето на Данна – МJ.
Вечният дом на Тоше като къщичка от приказките...или както Исето беше писала “Това не е гроб,а Олтар на любовта!”Силна е енергията тук!И когато за първи път пристъпваш колкото и да си силен,емоциите и чувствата те побеждават…Признавам си,че първите 2 пъти ,когато седнах на пейката встрани главата ми бе празна и не можах нищо да му кажа.Чувствах се глупаво ,но същевременно едно спокойствие те обгръща.Пропуснах да кажа,че когато отидохме при Тоше там беше една жена от международния форум – bucu,много мила и приятна.
Утрото посрещнахме естествено с крушевско кафе.Оказа се,че до идването на втора смяна Тошелинки(и по специално Дани) аз съм най-голямата поспаланка.В неделя очаквахме пристигането на Рали и майка ѝ.Те дойдоха бързо,настаниха се,създадохме план за деня,обядвахме в „Андора” и екскурзията из Крушево започна.Добре,че Рали беше с колата и колкото и малка да е ,всички се събрахме в нея,че даже можеше да се намери място за още…Щом душата е широка,какво ти нужно…ааа да песен!През целия път пяхме под ръководството на Ралка.Първият ни обект беше Мечкин камен и полянката нагоре,където изпяхме “Volim osmijeh tvoj”,а който можа се включи в интернационалното хоро – гръцко сиртаки на циганска музика,изпълнявана от македонец,играно от българки.После се отправихме към манастира и кръста.По пътя се спряхме да одморим на една чешмичка край гората и да си направим малко фотосесия.В манастира ни посрещна чичото на Тоше,който се здрависа,прегърна и целуна всяка една от нас.По манастира все още се работи.В стаята на Тоше в сградата до манастира любовта отново струи от всеки ъгъл.А на кръста горе,еххх…имаш чувството,че си на пъпа на света или гледаш от птичи поглед.Пейзажите,които се разкриват са повече от великолепни.При залез ,ако протегнеш ръка все едно ще уловиш слънцето.Разходката ни продължи при езерото и после в Спомен къщата на Тоше.Сградата е модерна във формата на кръст .Вътре интериора ми хареса ,във витрини са изложени награди – музикални и за хуманитарни дейности на Тоше,дрехи от ежедневието му и концертите,неща от негови обожатели,лични вещи.Някои неща ми се струват излишни…особено двете плашещи восъчни фигури.Има 1 кътче с негови мисли и две вълшебни стени с негови снимки,които можеш да разглеждаш с часове.В Тоше магазина има всякакви джунджурии и май всички си купихме по нещо.Оставена е и книга,в която всеки посетител може да напише послание до Тоше.
Така денят измина неусетно.Следваше „Андора” и всеки с мислите си при Тоше.Майката на Рали остана очарована от всичко и мисля,че имаме още 1 истинска Тошелинка в отбора,тъй като тя каза,че когато има Тоше парти и ако Рали не може да дойде ,тя с удоволствие ще бъде неин представител.Хич не ни се разделяше в понеделник,но нямаше как,взехме си довиждане до следващата Тошелинска сбирка в България/Крушево.Поради жежкото време навън прекарахме следобеда гледайки концерт на Тоше и хапвайки сочни прасковки(хахах сетих се,че аз бях взела праскови на тръгване от село,но докато стигнем в Крушево те вече бяха станали на ракия),кикеритки и чоколад.На смрачаване се качихме на кръста да гледаме залеза.Помръзнахме,но беше страхотно.Както казах по-горе ако протегнеш ръка и докосваш с длан слънцето.Вечерта втора смяна Тошелинки пристигнаха – Рени,Дани,Ина и може би новият Тошелин Боян.Във вторник вече всички се явихме в полицията за да избегнем евентуални проблеми на границата.След това купихме малко балони и сладкиши и посетихме Дневният център за деца със специални нужди в Крушево.Никога няма да забравя тяхното гостоприемство,по детски чистото любопитство на Кико,веселия танц на Сара,живите изпълнения на Цвети.
Преди да се съберем всички в двора на Ахилея и Светле отидохме да занесем куфара на Тоше ,който от онзи ден насам вече пази куфара с мечти и малко блясък за утре…
Ще ми се да имах още време да се поразходя по уличките на Крушево,но уви.Въпреки това Крушево ме спечели…дали с въздуха,храната,гледките,простора,хората,гостоприемството,уюта…или е заради Тоше,не знам.Само знам,че един ден ще се върна пак там за да бъда част от неговата магия.
„O’ I wish you could feel
What's going on inside
It's the hardest thing I ever have to do,
To walk away from you
When I wanna hold you!” с това Тоше ни каза довиждане на мен и Лили.
Ве сакам

tinalogos on 09/02/11 06:12:51

Призори е 4.00 часа 15.08.2011год. Бече съм направила сутрешнота кафеи някак ароматът му е по различен от всяка друга сутрин.Силен и опияняващ.Децата още спят или поне аз си мисля така,защото и за тях вълнението е голямо.Багажът беше готов от вечерта и само чакаше да заеме мястото си в семейния ван.А аз все още се чудех ,дали всичко това се случва с мен.Толкова дълго съм мечтала за този ден ,че ми приличаше на хубав и дълъг сън и просто исках да не спирам да сънувам...,само да сънувам...Чух ,че Капчето и Габи вече са станали и не след дълго вече бяха готови и дори ни чакаха да си доизпием опияняващото кафенце.Последна глътка...в колата сме и аз изричам думи ,които за нашето семейство са задължителен ритуал преди пътуване: „Бог пред нас,и ний след Него“!Да ,да точно така пътуваме,пътувамеееееееееее!Така след няколко часа бяхме на Български извор и спряхме за отдих и да хапнем по една гореща чорбица,но само Гошето остана удовлетворен защото имаше само шкембе чорба,ние си задоволихме глада с българска скаричка и хич не ни беше лошо.Отново в колата и след час и половина задръстване в София,вече сме на път за Кюстендил.Уговаряме се с Ели да се чакаме пред църквата,отиваме ние уж пред нея,чакаме,гледаме и не се намираме.След няколко телефонни разговора разбираме ,че ние сме обиколили няколко пъти църквата ,която се оказа Чифте Баня. Смях,смях и после прегръдки и целувки по Тошелински.И така с Ели и половинката и седнахме в едно кръчме,където си похапнахме,побъбрихме и си починахме от пътя.По-късно се настанихме в хотела,който бях резервирала „Орлово гнездо“ едно хубаво и китно местенце сред борова гора и прекрасна гледка към планината.Нямаше врама за губене пеш през гората и към парк „Хисарлъка“,където бяхме обещали на Габи да я заведем в къщичката на Баба Яга.Речено сторено!Позабавлявах ме се заедно с децата и продължихме по пътя си.Вечерта решихме да прекараме в механата на „Орлово гнездо“ сещатате се какво последва:Хубава вечер,на хубаво място ,сред хубави хора.(само да вметна,че готвачът беше македонец и прекрасните ни впечатления за Македония започнаха още от там.)Изморени от път,превъзбудени от много и положителни емоции сме спали дълбок сън,но кратък все пак ни чакаше път,и то най-важното пътуване ,до най-вълшебното място за мен.Пътувахме ,слушахме си Тоше ,разбира се CD-то беше заредено подобаващо,а във мене бушуваха такива смесени чувства.Ту ми се пълнеха очите със сълзи,ту пък имах усещането ,че съм окрилена.И тогава ,когато видях Крушево...там сгушено между двата хълма ,но и в същото време гордо застанало там на върха на света и близо до ангелите,разбрах всичко ,което съм чела в разказите на други.Ех ,и аз си мечтаех да ни посрещне Тоше с отворени обятия,но уви...ние просто не го виждахме,а аз знаех ,че Той е там!Посрещна ни Ахилеа,заведени в дома си,запознахме се и със Светле.Настанихме се и по препоръка на Тошелинки,на които без проблем може да им се смени адресната регистрация на Крушевчанки,първо отидохме в пицария „Андора“. заедно с Ахилеа.Наистина почакахме дълго за фамилна пица ,но пък си заслужаваше.До тук добре ,но сега вече ми е много трудно да пиша.Вървяхме заедно със Светле и Васко по тесните и криволичещи и стръмни улички на Крушево и единственото ,което исках в този момент беше да гледам и да попивам с очите си и да запечатвам с тях снимки,които никога няма да избелеят в албума стар,нито някога нещо мозе да ги заличи.Те ще си останат вечно там,такива каквито съм си ги направила през моите очи ,в моето сърце.Продължихме към Спомен-къщата ,но Светле искаше да ни покаже родната къща на Тоше.Познах уличката още от долу ,от безбройните снимки ,които съм виждала и онзи стълб с гумата-вулканизатор...беше ми тъжно и гадно...В Спомен -къщата също едва здържах сълзите си...(ох, абе това не е за мен да опиша чувствата си,ще експлоадирам...спирам за малко)Продължавам ,а предстои да отидем да най-святото място на света,а Гошето ми вика:-Абе Тинче, айде вече е късно и тъмно да дойдем утре сутрин ,сега ходили се на гробища.Не,не Гоше продължавайки да вървим му казвам:-Това не е просто гроб,това тук... прекрачвайки вече входа му соча е :“Олтар на любовта“Минаваше 22.30 часа имаше само една жена от Хърватска седеше на пейката с приведена глава...Безмълвни стояхме и ние...аз оставих там частица от себе си.Прибрахме се и беше врама да разпуснем малко след емоционалния ден.Пийнахме си Шуменска ракийка лично производство и всичко както си му е реда.Сладка раздумка си направихме под Крушевската небе.Ахилеа беше нощна смяна ,но по някое време се прибра и се присъедини към нас.И така ,както сладичко си зборувахме Гошо като скочи и припна и вика:-Виж,виж падаща звезда!Огромна е !Точно в посока над кръста .Никога вика ,не бях виждал толкова голяма и ярка падаща звезда.Аз не успях да я бидя,но Ахилеа вика:-То е Тоше и ни праща знаци!Това беше невероятен ден за мене,незабравими моменти,които ще помня така,както помня първата си целувка и така,както ми звуи първият плач на моите деца(...ова не се опишува...)Последва сладък...,а не локум,а сън.След това и невероятно кръшевско кафе и поехме към манастира и кръста.Както писах по-горе ми е трудно да опиша чувствата си ,но ще ви кажа ,че имаше моменти , в които се чудех как съм преживяла тези силни емоции,които като урагана „Айрин“ вилнееха в мен.Много,много топло ни посрещна в манастира чичото на Тоше,прегърна ни ...говорехме си дълго.В собата на Тоше оставих колажа,които ми даде Ели.А на кръста мисля,че който се е качил е усетил тази толкова силна и изгаряща енергия,която е навсякъде там.И сега мога да кажа,защо който стъпи там веднъж ,ще отиде отново и отново...ще отида и аз...!На едно нещо само още нямам обяснение:Каква е тази магия и харизма,защо Тоше и всичко свързано с него и около него е така магично и магнетично.Като от приказка е нашето добро момче.Когато се е родил боговете са го дарили с ангелски глас и с ангелски очи,орисниците са го орисали да раздава навред любов,щастие и добрина.Посипали са го с магичен прашец,който и днес продължава да се сипе от небето над Крушево.

Това е моя разказ за незабравимите мигове!

След това ние продълзихме своето пътешествие през Охрид,където също прекарахме два невероятни дни и отново на българска земя.Там ни посрещна в Благоевград Оксана и нейното семейство,като тук искам да кажа едно голямо БЛАГОДАРЯ за невероятното гостоприемство и за това ,че ни накарахте да се чъвстваме ,като у дама си.Благодарим от сурце Окси!
Сем.Горанови

oli4ka on 12/07/11 16:15:23

Сбъднах една своя мечта!!! Така ще започна скромното си разказче за трепетите,преминали през сърцето ми за карткото време,през което успях да вдишам от въздуха,който е пълнел гърдите на Тоше,да видя звездите,които са блестяли в очите му и да се стопля от слънцето,което е галело косите му…
Всъщност пътуването до Крушево се случи много спонтанно и неочаквано и нямах време да осъзная накъде потегляме.За няколко часа трябваше да приготвя багажа,дори не остана време за сън преди тръгване.С Диди трябваше да се чакаме на една бензиностанция,за да съберем Тошелинската си енергия и да я насочим към така мечтаната посока-към КРУШЕВО! Както във всяко превозно средство,в което се намира поне една Тошина сестричка,звучеше Той-единствения,неподражаемия,опияняващия Тоше,на който пригласяхме и трите-Цвети,аз и Диди,а съпружеското тяло,понеже не може да пее,тактуваше с пръсти по скоростния лост-е,настроение не липсваше…Така неусетно наближихме до Благоевград,където се срещнахме с Окси и Михи.Всички,които са минавали толкова много пъти оттам,знаят как зареждащо въздейства Окси-с нейната усмивка,благост и спокойствие,а наблюдавайки Михи,открих,че тя е възприела всички тези прекрасни черти на характера от мама.Нагушкахме се по Тошелински и отново потеглихме,защото нямах търпение да стигна там-Райското кътче,което съм виждала само на снимки и в сънищата си и не съм вярвала,че някога ще се докосна до всичко това.Но както казват много хубаво не е на хубаво и се сблъскахме с първото си премеждие-голям камион се беше обърнал преди границата и ни насочиха по някакъв горски път,който беше истинско изпитание за шофьора(мислех си,че ще се откаже всеки момент и сърцето ми се свиваше)Малко се позагубихме из тези гори Тилилейски,но за щастие открихме човешка душа-дървари,които режеха дърва и те ни упътиха с израза”Ааа то пътя е един-вървите по нашия път и готово”-е да,но там имаше поне десетина планински пътеки…Както и да е-измъкнахме се,но след доста лутане.Опознахме родината,за да я обикнем !Най-сетне минахме границата и стъпихме на Македонска земя.
Първото нещо,което видяхме беше почти пресъхналия язовир Македонска Каменица(по-късно разбрахме,че навсякъде е така и има проблеми с питейната вода-режим и то не лек-в Крушево от 22 до 6ч няма вода,а в Прилеп само по един час на ден я пускали,сериозна работа) Слънцето залязваше,а ние все още бяхме далече от тъй мечтаното кътче.Е вече наистина се стъмни и не можехме да се радваме на гледки и природа,но пък в далечината се виждаха малки блестукащи светлинки,сякаш звезден прашец падаше от небето-да,това беше Крушево-имах чувството ,че губя земята под краката си,а сърцето беше притихнало,туптеше тихо,тихо –не искаше да чувам ударите му,за да мога да осъзная какво се случва…Посрещнаха ни Светле и Ахилея,почти „хвърлихме”багажа,хапнахме бързо в „Андора”(има защо това да е любимото ви местенце за хапване)и с Диди отидохме при Тоше.Небето беше звездно,но някак си блясъкът на звездите се губеше…Ето,изправих се пред мястото,което ми се иска никога да не го е имало…Сълзите започнаха да се стичат,но аз не исках да им преча.Стоях безмълвна,нямах дори мисли в главата си,а само…сълзи.Беше вечер,хладничко,мястото беше някак празно и пусто,беше прибрано почти всичко,което навяваше някаква самота.Седнахме на пейката и се опитах да събера поне част от мислите си…О,Господи,колко неща исках да му кажа…Колко обич исках да му предам…И нищо…нищо,освен падащите горчиви сълзи…”Тоше не може да е там”,”Той не може да лежи там”…единствено това се прокрадваше в главата ми,макар да знаех,че истината е друга.Но аз го усещах там,горе,в звездното небе и знаех,че ни гледа.Тръгвайки оттам,звездите засияха –повярвайте ми,все едно някой ги бе докоснал и запалил-мислех,че си внушавам,докато Диди не каза”Погледни небето,виж как светят звездите”Тогава разбрах,че това,което виждат очите ми не е измислица,те казваха”Благодаря ви,че сте тук!Сега ще ви се усмихнем,за да видите истинско звездено небо”Прибрахме се и легнах,исках да зарворя очите си,за да мога да осъзная къде съм…
Следващият ден ни посрещна с прекрасно слънце,което ни приканваше да не губим време,а да излезем.Докато пиехме сутрешното си кафе,утринния хлад караше бузите ни да се зачервят,а караката ни потропват в такт,за да се стоплят и изненадааа:малко прекрасно създание-пеперудка,която пърхаше с крилца и кръжеше около нас.Нежните ѝ крилца се движеха така грациозно,учудващо как въобще можеха да се движат в този студ.Споделих с мъжа ми,че това е поредния знак,който Тоше ни дава..Не бях виждала пеперуда през зимата досега,а тази беше толкова изящна...Качихме се до манастира,запалихме свещички,а слънцето не спираше да ни гали.Влязохме в собата на Тоше.Той е навсякъде-във въздуха,във вятъра,който подухваше и в светлината на слънчевите лъчи…Разходихме се до Мечкин Камен,където макар и в есенно-зимни багри,красотата можеше да се види,там сякаш човек протягайки ръка,може да докосне небето.Вечерта отново отидохме при Тоше и отново се случи същото-и с мен,и със звездите,но този път усетихме някаква топлина там,въпреки щипешия ветрец,който подухваше.Отново исках да излея душата си,но освен думите,с които шептеше сърцето ми,друго не можах нито да кажа,нито да си помисля,а звездите…ех тези звезди…те казваха всичко.Имах огромна необходимост да затворя очи ,за да поканя Тоше в съня си,исках да го видя,исках на сън да му разкажа всичко.Е,за съжаление не можем да контролираме подсъзнанието си и не успях да отида на така желаната „среща”с Тошенце,но зная,че все някога той пак ще се появи и отново няма да искам да се събудя,за да мога да го задържа по-дълго при мен…
И настъпи деня,в който трябваше да се върнем от Рая в реалността-обратно към България.Пийнахме по кафенце,което Светле направи,раздумахме се и не ни се тръгваше.Хубавите неща са кратки и времето за тях никога не е достатъчно.Любезните домакини изпратиха поздрави на всички,които познават-ето сега ви предавам техните топли прегръдки.Ахилея беше доста зает,защото край Крушево имаше пожари-недобросъвестни твари палят нарочно горите,за да може да се снабдяват с дърва,за отмъщение или пък просто ей така-за развлечение…Човешката глупст няма граници…
Взехме си довиждане с Тоше(защото искам пак да се върна там,но дори това да е единствения път,когато съм била в Крушево,благодаря на Господ за възможността,която ми даде и на хората,които бяха мои съмишленици-Диди и моята половинка Стоян,който искаше да ми подари това пътуване)При Тоше този път имаше хора-млади,красиви лица,надявам се и с такива сърца,което ме накара да се усмихна и да вярвам,че Той няма да бъде забравен…
Крушево е обикновено планинско градче,но това,което е в сърцата ни,го прави най-специалното място на Земята,поне за нас
Умишлено пропуснах някои впечатления и усещания,защото мисля,че коментарът ми ще бъде хаплив и неподходящ на фона на прекрасните мигове,които изживях(Отнася се за спомен къщата,където не бих искала да вляза отново)
На границата,македонците ни питаха като сме били в Крушево,ходили ли сме при Тоше-ех,какъв въпрос…Но те не знаят,че Тоше ни заведе там…Отново нагушкахме Окси,която ни дарува със сладки ябълки от тяхната градина и със страшно вкусна печена тиква-всички знаем каква домакиня и кулинарка е тя,надявам се,че сме предали част от енергията,с която се бяхме заредили и потеглихме към вкъщи.Беше късно и Диди пренощува у нас,а на сутринта бодра пое към предстоящата работна седмица.А аз?Аз останх с прекрасните спомени,които сега споделям с вас
Обичам ви,мили мои Тошелинки!Благодаря,че ви има-и вас ,и Тоше,и цялата необяснима магия!До следващия път
П.П.Извинете ме ,ако има правописни грешки или повторения,но бързах да споделя с вас и нямам време за корекция,че една картичка чка да бъде завършена.Но вие ме разбирате прекрасно,милички

eleonara16 on 07/13/12 22:32:37

Ето го и моят разказ за първото ми посещение в Крушево,кратко но преизпълнено с най-различни емоции пътуване.....
ГРАД В ОБЛАЦИТЕ!!!

И така......
Като за начало в Охрид,където ни беше основната дестинация се запознах с едно момиче,фенка на Тоше!И като се заприказвах ме,ехееее разказах и за нас за нашите акции,тя е регистрирана във някакъв друг пак международен форум само,че не е нашият.Разказах и за всички вас,тя ми донесе снимки личен архив с Тоше от концерт във Охрид и пак при някакво друго посещение и ми разказа,тя тогава е била 6клас,Тоше бил в Охрид.И тя се редила,редила накрая го нагушкала,снимала се с него взела си автограф!"Излязох,помислих,помислих и пак се наредих да го нагушкам"-като дойде моят ред,и той ми вика,"Ти пак ли дойде"-засмя се и така ме нагушка... толкова са усмихнати на тази снимка,прекрасни са!
Всъщност тя е била едно от всички онези мънички деца,които той обожаваше!
Разбира се извадих една по една всички снимки от албума и съм ги снимала специално за вас.И така,много си говорих ме за Крушево,за него,за всичко и разбира се и споделих,че възнамерявам на другият ден да отида до Крушево,тя се позамисли и ми вика"Може ли да дойда с вас,ако има място"-представя те ли си
Само,че ние много закъснях ме на тръгване от Охрид,и нямаше смисъл да ходи и тя,защото трябваше веднага да я върнем,в Прилеп!
Не мога да ви опиша как се чувствах разказвах за Крушево все едно съм била там сто пъти,даже накрая започнаха да ме питат сега накъде а аз незнам,сега идвам
И така...
Отпътувах ме към Крушево...Представяте ли си-КРУШЕВО!!!
Стринка само ми повтаряше"Леле каква усмивка изгря все едно в Холивуд сме тръгнали."
И така,Даниел зададе някакъв кратък уж маршрут през едни села,по един тесен път,направо чудничко
Види някое селце-сигурно е това
а аз -не,не е това!
Ние сме в равнина,а аз знам какво да очаквам да видя и търся и кръста да видя от някъде,но няма.
И те пак да не е това,а аз-не не е!
И по една време виждам там горе,много много високо ,в небето малко къщички и посочих-"Ей това там е,там е.."И те всички невярващо-"кое бе там горе ли,да бе"
А аз -да това е,ето го кръста........
Очите ми се насълзиха,краката ми се разтрепериха и не можех да повярвам
да аз отивам в Крушево,в Крушево.
Понеже бях ме с навигация и на екрана ни пише 3 км до Крушево пък то това което аз твърдя ,че е Крушево е в облаците невъзможно да е на 3км.
И аз им казвам,сега ще стане стръмно и с много завойчета и че това там е Крушево
и в едни момент на екрана от една почти хоризонтална червена линия,се появи една змиьорка и изглеждаше направо вертикално
И аз- ХА,казах ли ви
А Даниел се хвана за главата-"къде е това Крушево бе"
.....Много е красиво,много хубава гледка,много много много...
Казах на Иво,видили табела Крушево да вади апарата
-Да,ето я.....ето я,вече съм но Тошева земя...
Хапах се,щипах се опитвах се да прогоня сълзите,но не можах от вълнение,от мъка,от любов,от емоция от всичко,всичко.От това,че идвам за първи път,а ми е толкова познато и близко...
Много смесени чувства,спрях ме ,и попитах едно момче къде е спомен къщата и той ни,упъти за спомен къщата и за гробът.
Пристигнах ме,нямаше много хора,влязох ме със стринка ми в спомен къщата да ви кажа не са ми чак толкова лоши впечатленията от нея,даже мога да кажа че ми хареса,но тези фигури просто са излишни...
От първата направо цялата се разтреперих,и не можах да се сдържа и се разплаках.Имаше още две жени при мене,само казваха "събда,събда"
Побързах да се махна от там,обиколих я,разказвах на стринка ми нещата които знам,превеждах и разни неща,които не разбираше и така....цял час съм стояла вътре,но не съм го усетила.Отвън вече Иво и Даниел нетърпеливо ни чакаха,защото вече беше късно.Взех подарък за Тоше,който пристигна само ден преди да заминем(нищо случайно няма)две ангелчета плетени на една кука,колосани момиче и момче!Взех кутията и тръгнах към Тоше.Хем леко прибързано,за да мога да остана повече при него,хем все едно нещо ме дърпаше назад
Стигнах на входа......
Ох опитвам се да намеря думи,но не мога..
Имах чувството,че идвам на гроба на брат или на много,много близък приятел,едва ли някой може да разбере колко голяма част заема Тоше от живота и от сърцето ни...Много ме заболя,много!
Когато съм си мислила какво трябва да правя и как трябва да се държа когато един ден дойда при него винаги съм имала някакво притеснение,че няма да знам какво да правя.Всъщност,имах усещането че точно там ми е мястото,странно нали?
Все едно имах правото на това изживяване,имаше малка група хора,които като ме видяха и предпочетоха да се отдръпнат помолих и стринка ми да ме остави 5мин. сама,постоях и се сбогувах с него.
В общи линии всичко стана толкова бързо,че не можах и да го осмисля нямаше време да отидем до манастира и до кръста.Разбира се разсърдих се,разплаках се и си мислех ето точно за това не исках първото ми идване да е с друг освен с тошелинските ми сестрички.
Много на бързо си взех довиждане с Крушево и въпреки ,че останах ме само за около 2ч там знам,че винаги ще се връщам...Това скрито от света местенце,с малките си криволичещи улици и с невероятният си зарят,просто ....винаги ще е в сърцето ми,но няма как друго яче да е...Вие знаете защо,то с думи неможе да се опише.
Бях взела една снимка на Тоше с послание,исках да я оставя в собата в манастира,но нали не отидох ме,натръгване по пътя има чешмичка,видях че има Икони на нея помолих ги да ми спрат и я оставих там.
Малко по надолу вече заспах,и се събудих по малко гаден начин
Прозорците ни бяха отворени,минали сме до някаква полянка и от пръскачките направо ни изми очите...
Събудих се и ме заля едно спокойствие и благодарност.Да, може и да не видях всичко,но бях там,бях в Крушево,бях при Тоше...Започнах да се смея ,нацелувах стринка ми и и благодарих,че е сбъднала най-голямото ми желание...

eleonara16 on 08/27/12 20:10:02

Да не повярва човек ,че за два месеца ще пиша два разказа за посещенията си в Крушево.Разказа ще го нарека "Три метра над небето" защото през цялото време се чувствах точно така.
Решението дали да пътувам или не съвсем не беше лесно.След като Владко последните две седмици се беше залепил за мен и не искаше и да чуе за друг,на свекърва ми и беше трудно да повярва,че детето ще е спокойно ако ме няма за четири дни,които в последствие станаха пет Но както и да е,с опънати нерви ,на предела да се откажа бях когато в главата ми изплуваха думите на Ралинка "Елинко бори се до край".Сега след като изживях всички тези емоции бих дала същият съвет на всеки ,който има съмнения дали да отиде или не...
И такаааааааааа 8ч. минаваше,а ние вече пътувах ме към Крушевоооо ...С песен на уста аз,Нели,Ицето и Диди весели,щастливи и много разговорливи (само аз говорех де) пътувах ме и лека полека все повече се приближавах ме.Минах ме границата без проблеми и стъпих ме на македонска земя.
Ето,че Крушево ни се разкри там спокойно легнало на върха на планината и сякаш ни маха и ни казва "Хайде идвайте откога ви чакам"
Безмислено е да се опитвам да обличам в думи цялата емоция ,която изпитах стъпвайки отново в Крушево.Просто ми е беден речника.Колко е различно да си там със тошелински сестрички.Ако тръгна на описвам стъпка по стъпка седмицата прекарана там,няма да ми стигне времето за да завърша разказа си.Така ще разказа това,което най-силно ме впечатли..
http://www.vbox7.com/play:bc176be1
Разбира се всеки момент си има и специална песен...Игри без граници беше песента,която ме изпрати в друго измерение тогава когато отидох на кръста за първи път.Боже колко е красиво там и каква е тази енергия,незнам.Заведоха ме още първата вечер да го видя по залез.Останах като вцепенена,но не от студа,който така и не усетих...немога да го опиша.Исках просто да гледам и да потъна в очарованието на този момент.Беше божествено,немога да си обясня защо няма хора горе на залезите...но това е толкова по-добре за нас.После отидох ме в манастира при чичото на Тоше пихме кафе,говорих ме си и така стана време да се прибира ме.Да си отпочинем от пътя и емоцията на целият ден.Седнах ме да в градината да се полюбуваме на приказната гледка нощно Крушево и звездено небо.От към центъра се чуваше музика,някаква и изведнъж както си приказва ме се чува позната мелодия и така познатият глас на Тоше-Излажи ме...Приех го като специален поздрав за добре дошла.Не мога да ви опиша какво е усещането,сякаш сам той беше слязал за да ни поздрави,определено тази песен никога няма да е същата поне за мен.Легнах ме си,много време не можах да заспя-липсваше ми мъжкото присъствие в леглото.Да уточня,че със синчето спим заедно да не вземе някой да си помисли друго Късно съм заспала,а сутринта чувам в просъница как Диди прави кафе.Но толкова шумно го прави ужас дрънка по джезвето ужасно.Рекох си "Добре бе тази Диди неможе ли по-тихо да прави кафето ".Събудих се и осъзнах ,че не Диди е вдигала цялата патардия а Джина(кучето на хазяите)което беше точно под моя прозорец ,който бях отворила за да се насладя на песента на щурците.А Джина тропаше със синджира по купичката за храната.И така събудих се излязох на двора и си казах "Да тук съм"!!! И всъщност Диди наистина ме беше изпреварила и ме чакаше с чашка кафе отвън.Когато и другите станаха се оправих ме и отидох ме при Тоше,видях ме се с бъдещата ни булка Дани.След това отидох ме на езерото намерих ме си една сенчеста маса и полувината ден там си го прекарах ме.Вечерта в Андора си хапнах ме и така,разходки прекрасни гледки.А Крушево така ми се вгезди в сърцето и душата,че винаги ще се връщам там.Сигурна съм..Радвам се,че имаме очи за до видим така както ние само си умеем.И ако някой си кажат"Какво толкова,то е същото като в Берковиц",то за нас ще е винаги откъснато късче от рая.
Ходих ме разбира се и до мечкин камен,там както и на кръста гледката е такава,че осъзнаваш колко малък и нищожен си пред майката природа.Искам есенно време да отида там отново,само мога да си представя всички златни багри ех,ех,ех може би някой ден и тази моя мечта ще се сбъдне.
И така следващата случка която ме разтърси до кости беше срещата с майката на Тоше.Никога не съм си и мислила,че ще се случи на мен.Даже нямах желание да ходя до родният му дом.Но всичко стана толкова бързо и спонтанно,че ...Бях ме при Тоше,когато те дойдоха аз и Дими бях ме последни и се случи така,че се засякох ме пред автомобила.Просто отидох до нея целунах и ръка и тя ме прегърна. Същото направиха и с Дими.Колко болка има в тоя жена,и въпреки всичко което я е сполетяло има много,много доброта.При такива родители няма как и Тоше да не е бил такъв какъвто го познава ме.
https://www.youtube.com/watch?v=zud0EIGHvpQ
Ето я и следващата песен вечерта на площада при паметника на Питу Гули събрах ме се всички аз,Рени,Дими,Лили,Нели,Диди и Ицето пуснах ме си Тоше и ...ех,такива моменти остават за цял живот.Няма такъв кеф!Крушево обляно в нощни светлини и звездите над нас...Ей,обичам ви много...
С Ицето на следващият ден ,която е главно действащо лице в най-новият хит на Тони Стораро и Елена Паразизо за който те още не знаят Исе,Исе,Исе
та с Ицето дадох ме воля на чувствата си на кръста,другите слязоха на манастира и ние останах ме с нея и Рени сами.Бях ме сами и като викнах ме отгоре с цяло гърло пяхме тошеви песни.Невероятно е чувството...благодаря ти Ице за преживяната емоция.А колко много сърца имаше в небето в този момент аз съм снимала,но беше вълшебно .Слязох ме пеша до манастира където другите ни чакаха на сладки приказки и кафе.Бяхме сами,и аз отидох в манастира бях чисто сама.За първи път ми се случва да почувствам Господ Бог толкова близо и истниски.Молих се истниски..."Тука ми е мирот" няма как в съзнанието ми да не изкочат тези думи които са най-силни в този момент,на това място.Опитвам се да предам емоцията от този момент,но това наистина е невъзможно.За това мога само да ви пожелая сами да я преживеете.
Със сигурност съм изпуснала хиляди моменти да напиша,но вярвайте че никога няма да ги забравя.Защото това се превърна най-прекрасното преживяване.И всичко това само защото тошелинките-кошмаринки бяха с мен.Няма как да пропусна един от многото моменти.Вечерта преди да си тръгнем стоях ме при Тоше и аз бях много разстроена,плаках а имаше едно щурче което пееше толкова силно и хубаво,сега когато и да чуя песен на щурец се пренасям там в този момент,при Тоше и с всички вас. Та,както бях много разстроена,разплакана и пред мен се разиграва следната сценка...
Нели се мъчи да примами някакъв кон,не и обърнах внимание,но се наложи да ги изчакаме.Защото явно,че ще имаше фотосесия с него.Но точно преди Нели съвсем да се приближи до него изкача Рени с думите"Не се плаши,не съм страшна" Коня изпръхтя,врътна се и си тръгна Ох,чакайте че сега като ми изникна картинката ми стана смешно ...Или пък да обясняваш на македонец ,че имаш кокер шпаньол,който е търсач на трюфели ,или пък на Лили пипоньо
Да така е,където има повече от една тошелинка няма как да ти е скучно.
Благодаря на Тоше ,че ме събра с вас.Вие сте ми най-голямото чудо в живота.И както е известно "Ракията и приятелите стават по-добри с годините",фраза която ни отговаря напълно.Дай Боже повече такива срещи да имаме в Крушево.

Дими on 09/15/12 18:57:55

Дойдох при теб!!!

Най-после сбъднах тази своя мечта!!! Цяла година обмислях това пътуване, събирах пари и се молех всичко и всички да сме добре, за да няма нещо, което да осуети това бленувано пътуване.
Дойде 21 август, денят и часът на моето заминаване. До последно не вярвах, че това се случва. Дори багажът си приготвих в последния момент… и точно в полунощ тръгнах за София. Там рано сутринта трябваше да се срещнем с Рени и заедно да пътуваме за Скопие. Още със слизането ми от автобуса, /преди да сме се чули по телефона/ виждам Ренката – усмихната, сияеща и ведра. И двете се чувствахме свежи и заредени, въпреки че пътувахме цяла нощ.
В София разбрах, че и Лили ще пътува с нас и че Бени ще дойде да ни види за малко, преди работа. Толкова се вълнувах! Щях най-после да се видя с тези уникални момичета, с които си говоря почти всеки ден, и познавам /смея да кажа толкова/ добре, а никога не бях срещала на живо.
Срещата, разбира се, мина по Тошелински - с много прегръдки, много усмивки, много любов! Бенуша си беше точно такава, каквато предполагах - мила, любяща, добричка и много мъничка. Толкова крехко същество, но как силно и хубаво гушка!  С Рени си говорихме надълго и нашироко по пътя.Тя е още една сродна душа. А Лили…тази красива, мълчалива и замечтана млада дама преоткрих и обикнах в Крушево!
Тръгнахме тричките от София за Скопие. Почти веднага хванахме автобусът за Прилеп, където щеше да ни чака Нели. Качихме се в колата на Нели, разбира се в нея звучеше Тоше, и се отправихме към мечтаното Крушево. Незнам как точно да опиша този момент. Идваше ми да пея с пълен глас песните на Тоше и същевременно да мълча, попивайки всичко видяно…
Най-после! Най-после, след 18-часово пътуване влязохме в Крушево! Бях там! Очите ми се насълзиха…Бях там – на мястото, където толкова силно мечтаех да отида, а бях виждала само на клипчета и снимки… Когато Нели разбра, че отивам за първи път в Крушево, реши да ме заведе първо при Тоше… И приказката започна…
Слязохме от колата, запътихме се към вечният дом на Тоше и още щом го зърнах от далече, се разплаках…На два пъти се спирах…Нямах сили да продължа, а толкова силно го исках…Отидохме при Тоше, и просто мълчахме…Всички му говорихме нещо на ум, със сърцето си…Сълзите ми не спираха да се стичат по лицето ми, но не се тревожих за това! Бях с единствените хора, които ме разбират и се отдадох на напиращите чувства и емоции. Главата ми беше празна, а сърцето - пълно с болка и тъга…Не спирах да питам: ”Тук ли си, Тошенце???” Не вярвах, че съвършеното му тяло лежеше там и въпреки, че знаех истината, само си повтарях, че Тоше не може да е там! Толкова много исках да му кажа…, но само плаках мълчаливо, целувах кръста и нежно галех настилката, под която лежеше Той!
Постояхме известно време при Тоше. Не помня точно колко.Там сякаш времето е спряло и колкото и да стоиш, ти се струва малко… Тръгнахме към квартирата.Там ни чакаха хазаите и другите Тошелинки – Ели, Диди и Исето. Каква среща само!!! Отново прегръдки…любов! Аз пак се разплаках, от щастие ли, от мъка ли не знам точно…Ахилея ме попита защо плача /все пак току-що идвам/. Отговорих му само, че бях при Тоше…и той ме разбра!
Нагушкахме се с момичетата, поговорихме с хазаите, настанихме се, взехме душче и с нови сили…и дрехи тръгнахме на разходка из нощно Крушево! Няма такава гледка! Няма такава емоция! Гледах и попивах всичко! Видях приказното /Тошево/ звездно небе, вдишах от въздуха, който Тоше е дишал, вървях по тесните улички, по които и Тоше е минавал и сърцето и душата ми сияеха! Там всичко е различно! Всичко напомня за Тоше!
Отидохме в Андора да хапнем, а след това до паметника Питу Гули, откъдето се виждаха светлините на китното Крушево. Слушахме гласът на Тоше, пяхме, наслаждавахме се на гледката и на Тошелинската любов помежду ни…Всичко запечатах в сърцето си!
На другият ден /23 август/ станахме и отидохме първо при Тоше. /Денят ни започваше и свършваше с посещение при Тоше./ После бяхме запланували да отидем до манастирът „Преображение Господне” и до 33-метровият кръст…и денят ни неусетно мина там! Запознахме се с чичото на Тоше - уникален човек! Много добър и приветлив. Не спираше да ни говори за Тоше. Позволи на Нели да бие камбаната на манастира за здраве, а аз останах в манастира. Помолих се и през цялото време говорих на Тоше. Сякаш го виждах и усещах вътре! В съзнанието ми изникваха думите му: „Тука ми е мирот…” Знам, че Тоше беше там!
После разгледах стаята му в манастира. Докато другите пиеха кафе с Шули, аз се „забравих” в стаята му. Лягах на леглото му, прегръщах възглавничките и….просто тъжах!
След това отидохме на кръста. Гледката там е неописуема, съвършена! Усещаш, че нищо друго няма значение. Сякаш там си над всичко и всички. Забравяш проблемите си… Снимахме се, пяхме, смяхме се, мечтахме…
По някое време тръгнахме надолу към Крушево. Освежихме се с хладна, изворна вода; търсихме на Нели дървото  и мисля, че ходихме да хапнем, но наистина не помня…След толкова емоции, човек няма нужда от храна, защото духовната е в изобилие!
Вечерта всички се запътихме към Тоше. Тук е мястото да благодаря на Диди, че ме заведе до къщата на Тоше. Ние само минахме покрай нея и аз си „откраднах” няколко погледа, но имах нужда да я видя! Исках да видя всичко, свързано с Тоше! По пътя към вечният дом на Тоше, докато настигнем другите Тошелинки, споделих с Диди, че се вълнувам от една евентуална среща с родителите на Тоше.Винаги съм си представяла, че ако ги видя, ще ги разпрегръщам и разцелувам и …чудото стана! Когато отидохме при Тоше, родителите му още не бяха ходили. Знаехме, че когато дойдат трябва да ги оставим насаме с Тоше и с болката им…Не след дълго пазачът ни каза, че идват и ние побързахме да си тръгнем. Излизаме с Ели последни и колата спира пред нас. Баща му слезе от другата страна /и само му кимнахме/, но майка му слезе точно пред нас…Как да я подмине човек?!? Първо Ели се спря, а после и аз! Целунах й ръцете и толкова силно я гушнах…Разплакахме се и двете…Помня само, че й казах: „Тоше ще живее винаги в сърцата ни! Винаги!” - Много болезнена и разтърсваща среща! Но знам, че присъствието ни там е зарадвало тези съсипани хора!
Докато ги изчаквахме, с Ели много плакахме…А когато си тръгнаха и ние се върнахме при Тоше, един щурец толкова силно ни пя от единият ъгъл…Всички знаехме кой ни пее! Всички разпознахме гласът…Тръгнахме от там с изпълнено от обич сърце! Това беше последната вечер на част от Тошелинките. Какво изпращане само!!!
На другият ден, рано сутринта Диди, Нели, Ели и Исето си тръгнаха, а ние с Лили и Рени решихме да отидем до Охрид на разходка. Там беше интересно, но аз лично няма да повторя. Ако отида пак в Македония – ще се отдам само и единствено на Крушево, защото там времето никога не стига. Уж имахме време, а така и не успях да видя езерото в Крушево и паметникът Илинден…
Докато бяхме в Охрид, в Крушево дойдоха втората група Тошелинки – Окси с брат си и децата. Ходихме при Тоше и пак в Андора. А по-късно вечерта, очаквахме и Бени. Милата тя, пътува съвсем сама, през нощта, за да сбъдне мечтата си и макар и за кратко да усети магията на Крушево.
Посрещнахме я посред нощ, нагушкахме се, поприказвахме, заведохме я да види нощно Крушево от паметника Питу Гули и легнахме да поспим, че ни чакаше много емоционален ден. Милата ми Бени имаше един ден, за да види и усети всичко!
Станахме сутринта рано. Разбира се първо отидохме при Тоше. После пихме кафе в „Планет”. Снимахме се вътре. Бенушка не можа да разбере сън ли е или реалност! Макар и кратко, сигурна съм, че е било много сладко. После я заведохме в манастира и на кръста. Там една македонка дойде и ни показа сърцето на Тоше!
Представяте ли си??? И ние, и всички Тошелинки преди нас, бяхме ходили, но не го бяхме забелязали! Долу, от дърветата се беше образувало голямо сърце! Толкова величествена и нереална гледка! Как не сме го забелязали преди?! Жената каза, че се образувало, когато е започнал строежът на 33-метровият кръст, за който Тоше е мечтаел, и това е неговото сърце! За щастие успях да го снимам! Хубаво нещо са сликите!!!
Върнахме се в квартирата, за да се оправим за сватбата на Дани и Таки. В 17ч трябваше да сме в съвета.Много красиви и щастливи ни бяха младоженците! Подписаха набързо /не като при нас, с хиляди излишни приказки/, направихме куп снимки и отидохме в ресторанта да се забавляваме. Купонът беше на макс! Пяхме, играхме…видяхме какво е това чудо Крушевска сватба.
Междувременно отскочихме и до Спомен-къщата на Тоше, защото ресторанта беше на близо. Предполагам сме я разгледали за около час и се върнахме в ресторанта. Надявам се младоженците да не са усетили липсата ни, но и да са, знам че ще ни разберат – все пак и двете с Бени бяхме за първи път в Крушево и искахме да видим всичко…
След края на сватбата, отидохме в квартирата да си поговорим с хазаите.Снимахме се, разменихме координати за връзка и побързахме да отидем за последно при Тоше. Взехме си „довиждане”, не „сбогом” с Тошенце… Бени му пусна фенер в небето, но да си призная не можах да му се насладя. Тъжните чувства надделяваха в този момент! Плачех, защото времето мина много бързо, защото се страхувах, че може повече да не се върна и това ме ужасяваше…
Сега вече знам! Сигурна съм! Ще се върна там! Незнам кога?-Не сега! Но ще се върна!!!
Върнахме се в квартирата. Приготвихме си багажа и момичетата си легнаха. А аз…Аз останах будна цяла нощ, под звездното небе.Слушах Тоше в слушалките, дишах чест въздух, любувах се на нощно Крушево и просто… уживах!
В 4,30ч сутринта тръгнахме с такси към Прилеп…и приказката свърши!
Аз си тръгнах, но сърцето и душата ми останаха там! Влюбих се в градчето на Тоше, защото там бях в един друг свят – светът на Тоше! Вярвам, че рано или късно ще се върна…Надявам се!!!
Написах този разказ от Берковица. Написах го заради вас, сестрици! Но не само заради вас, а и заради мен. Така винаги ще мога да се връщам назад и ако нещо ми убегне с времето, да се подсетя… Пазя в сърцето и ума ми всичко от това пътуване! Пазя си дори билетите, като част от пъзела на този съвършен, бленуван момент…
Благодаря ви, момичета, че обогатявате живота ми, че ме разбирате и чувствате същото, като мен! Вече знам, че не съм луда! Ние с вас просто сме благословени, защото открихме и почувствахме любовта на Тоше! Той ме заведе в Крушево! Аз бях там! Плаках от дъното на душата си, смях се от сърце, радвах се и тъжах, обичах и мечтах…Вече нищо не е същото! Аз не съм същата! Светът, през очите ми, не е същият…
Обичам те, Тоше! Обичам ви и вас, мили, мои Тошелинки!!!

Мина Йовева on 11/06/12 11:39:39

Пътуване до Крушево 2012

Най-сетне да споделя и аз моето тазгодишно пътуване до Крушево, което мина в буквален смисъл по неведоми пътища.
На 21. август – Вторник - потеглих от Саарбрюкен (Германия) за София с автобус на „Балкан Хорн”. Мнооого забавно пътуване, като в комедия! Шегувах се преди да тръгна с моите колеги, че ще бъде „приключенско пътуване из Европа и Балкана” и точно така стана – разбира се, надхвърляйки всичките ми очаквания 
Минахме през самата Прага – чудно красив град! И се заредиха приклюния: през нощта на магастрилата в Унгария автобусът се счупи и се наложи да прекараме нощта до най-близкия сервиз в едно унгарско село. На следната сутрин – когато по план трябваше да пристигна в София (!) и там да се срещнем с мама и татко и да потеглим за Крушево – монтьори и шофьори се опитваха безуспешно да оправят повредата. Мен ме назначиха за преводач, защото бях единственият пътник от Германия.
Шофьори и пътници се сдружихме и сближихме в неволята, насядахме на полянката, разказвахме си истории от цял свят. Онези, които в началото ми бяха несимпатични, постепенно ми станаха симпатични, като научих повече неща за тях.
Късния следобед на втория ден ни взе автобус от Прага и продължихме славно за родината. На него пък в Сърбия, пак на магистралата, пак по същото време, му свърши бензинът. Слава Богу, че това се случи недалеч от бензиностанцията, на която обикновено правим почивка, но докато чакахме шофьорите да донесат бензин, ми се изпариха надеждите да хвана някой от сутрешните автобуси за Скопие.
Усетих, как унинието се опитва да ме завладее. И тогава, в прословутата бензиностанция в Сърбия, тъкмо излизам от тоалетната и заставам на мивката да си измия ръцете, и от радиото над главата ми се понесоха игривите звуци на „Чия си” и Тошиният вълшебен глас <3 Такава Усмивка изгря на лицето ми и в огледалото, че унинието на мига се стопи!
И така, с цял един ден закъснение – пълен обаче с приключения и впечатления – пристигнахме росни пресни в София в четвъртък около обяд. Пих кафе на гарата с Венелин – много слънчево и добро момче, което се прибираше от Лондон – и в 16:00 ч. благополучно потеглих за Прилеп, където щяха да ме посрещнат.
Македония ме прие радушно, с вълшебен залез, благоуханен горски въздух, бистра планинска вода и с дървото-гигант на онова място. В Прилеп ме чакаха Таки, татко и на Таки такто му.
И... качвахме се, качвахме се по вития път нагоре, докато най-сетне пред жадния ми взор блесна на върха искрящото в мрака Крушево – като малко чудно съзвездие на Небето. Пристигнахме и ето ме – под Крушевското Звездено Небо засиях от Щастие, Възторт и Благодарност, че дойдов пак <3 Ова чувство не се опишува...

24. август. 2012 – Петък (ден на Любовта) беше просто вълшебен ден <3 Слънцето изгря над Крушево и посрещнах новия ден в двора на Такини, от който се открива пре-пре-убава гледка! Всичко ставаше много бързо, като на бързо въртяща се филмова лента, и аз все не можех да усетя в дълбочина, къде съм. Но помня точно мига, в който Душата ми, зашеметена от многото събития, ме настигна и тогава съзнанието, чувството и мисълта за това, КЪДЕ съм, се сляха в едно, което ме разтърси като електрическа вълна – случи се в центъра, когато се озовах до кафето със зелените кресла, където Тоше си е имал любимо място. Такава вълна ме заля, че се разплаках внезапно. „Боже, наистина съм тук!”
Малко по-късно стигнахме с мама до Спомен-Куќята, която бях виждала само на снимки. И там се случи същото разтърсване: сякаш Душата ми изведнъж толкова се разшири и порасна, че не можеше да се побира в мен. А Спомен-Ку́кята... дълбоко ме докосна и изпаднах в безмълвие...
Тоше е бил много голям и истински здравеняк – направи ми впечатление, колко е голям пръстенът му, когото носи на концерта на БГ-Арена (а пропо БГ-Арена: видях я и на отиване, и на връщане ), обувките му, всичко! Голям Човек! А белият костюм, с който пее „Тайно моя”, свети като ангелска одежда.
Мама силно се впечатли и разчувства от всичко, беше дълбоко докосната и по свой начин отвори сърцето си за магията на Тоше, за любовната магия на Тоше. Много прочувствено изказване написа в книгата за посетители.
След посещението на Ку́кята се запътихме с мама и татко към езерото, но те не пожелаха да слязат до самия бряг. Затова пък им обърнах внимание на чудната борова гора над езерото – с такъв трепет си спомнях за тези борове и сега имах щастието да прегърна няколко от тях и да поздравя всички! За моя голяма сре́ка тръгнахме през гората и излязохме горе до Македониума, който обаче беше затворен. От там се запътихме към Тоше, където цялата притихнах... Толкова пъти си го бях представяла, толкова пъти летях в мисли до там, и ето – дойдов пак, да помълча, да се помоля, да се поклоня и благодаря, да благословя с Любов и Благодарност. Всички думи бледнеят...
След това тръгнахме с такси за Манастира – най-сетне Манастира, това чисто, свято място, до което също често летя и намирам утеха. И ето ме – ето НИ – на самия покрив на Балканите, всички заедно: мама, татко, Дани, Таки и аз, събрани на Кръста! Каква мечта ми беше, мили Боже! Обаче и в най-смелите си мечти не ми беше идвало на ум, че всички заедно ще бъдем там! Ова не се опишува! Нема сборови да се опише силата и величието на чувството там, което се старая да нося и държа живо в себе си тук.
В Манастира ни посрещна на Тоше чичо му – с топла ръка и светла усмивка. Тук видях нещо, което много много ме зарадва: кръстчето с гълъба на мира, което купих в катедралата в Трир, занесох зимата в Търново, Дани от там го отнесе в Крушево при Тоше на Гуменя и то от там се озовало в Манастира! Чичо му като видя, че се загледах в него, беше готов да ми го подари, но аз му разказах историята и не пожелах да го взема.
Вечерта излязох да пошетам сама, да се гмурна с всичките си сетива в това чудно място, където всяко камъче и дръвче носи отпечатъка на най-чистото и прекрасно създание, до което в този си земен живот съм се докосвала. Отидох пак при Тоше на
Гуменя, когато чуварат запалва лампичките и къщичката засиява като видение от приказките.
А после вече по тъмно се спуснах до езерото. Мили Боже, толкова е хубаво там – такъв мир, такава благодат! Направили са алея с пейки и лампи около езерото, а отсреща величествено се издига Кръстът на фона на последните отблясъци на залязлото слънце. Чувствах се като в храм Божий и вероятно още щях да остана там, ако не се беше появила местната мъжка параглайдерска звезда (забравих му името, а той даже телефон ми остави), който ме заговори и залюбопитства, даже ми обеща едно гратис-летане  Да е жив и здрав!
И така, пошетах по вечерните крушевски улици, радвах се на хората, цветята, дърветата, животните, на Звездите и на всичко и все си повтарях, че съм най-сре́кна на светот!

На 26. август – Събота – беше сватбата на Дани и Таки. Запознах се най-сетне у живо с Окси и двете й чудни щерки Славея и Михи, с Лили, Албена, Димитрина, Рени (дано не съм забравила някого). Голямо изживяване беше от толкова различни краища да се съберем на едно толкова посебно място – това надхвърля наистина и най-смелите ми мечти! Мама и татко танцуваха и истински се забавляваха, което ми напълни Душата. Татко ме покани на танц и точно тогава оркестърът запя „По тебе”. После разбрах, че това бил поздрав за мен, но така и не ми стана ясно, от кого? Просто вълшебно <3 В Крушево се сбъдват и най-невероятните мечти. И всеки път е различно.

На 27. август – Неделя – имах възможност през деня да се разходя сама. Посетих църквата „Свети Никола” на центъра – не бях ходила там – и си донесох от нея много хубаво кръстче, което ми прилича на Слънце. Отидох на гости на Иренини, от там с Игор се спуснахме при Тоше, направихме обиколка на езерото, още едно посещение на Спомен-Ку́ката – и този път беше съвсем различно, забелязах неща, които първия път ми бяха убягнали и силно се разчувствах.
Вечерта с мама и татко потеглихме обратно за България и Търново, обновени, пълни с впечатления и изживявания.

Слагам преведения разказа на емно руско момиче,какзва се Света за посещението им в КРушево.

Разказ за това как ние посетихме Македония
Идеята да посетим Македония се роди отдавна. Но всичко стана доста спонтанно. Какво може да бъде по-хубаво от това да пътуваш с човек, който разделя с теб еднакви интереси и любов към музиката? При това каква музика!!!
Всичко започна с електрл писмо на Женя с думите «Има билети Петербург-Скопие. Тъкмо за рождения ден на Тоше може да успеем. Ще летим ли?» . «Ще летим!» - какво друго можех да отговоря?
За съжаление, преки полети като такива, няма. Трябва да се лети през други страни /Гърция, Турция, Австрия и т.н./. Но очакването на полета за Скопие на летището в Истанбул в размер на 22 часа, явно не ни плашеше. Това как бродехме по улиците в търсене на своя хотел, може да се пропусне... Ще кажа само, че, ако летите през летище Ататюрк, трябва да дойдете за регистрацията 2 часа по-рано. Такова огромно летище нашите крака въобще не очакваха...
И ето влизаме в залата за очакване, и може да се каже, че Македония започна... Навсякъде около нас македонци! Единствено се отделяше от тълпата един тъмнокож негър, ние на шега си казахме «Истински македонец! Лети към родния си дом»...
Летяхме само час. И ето го (барабаните нека да почнат сега!) летището в Скопье «Александр Велики». «Нима се приземихме на македонска земя?????».
След 30 минути седнахме в таксито. Сега ни очакваше път към Крушево. Жалко, че вече беше тъмно, и не се виждаше целият пейзаж. Пътувахме около 3 часа. Пътувахме отначало изкачвайки се, после спускайки се. И накрая пристигнахме. Сигурно всички разбраха, че сме пристигнали – колелата на куфарите ни силно дрънчаха по калдаръма...
Трябваше да намерим нужната ни къща през малки преходи между къщите. Нагоре-надолу... «Боже мой, тук улиците не са надписани! Каквооо? И къщите не са номерирани!!!»Това бяха единствените ми мисли, докато тичах след Женя. За мен това беше доста различно и странно, но в същото време ми беше много радостно независимо от всичко. А фразата на Женя – «Не бих искала да съм тук пощальон» ме доведе до луд смях през сълзи.
Стигнахме. Сега да спим. Утре трябва да сме във форма.
25 януари 2013 года започва… Ние се бояхме да проспим, затова при първия звън на будилника подскочихме и започнахме да се оправяме. Сигурно за това бяхме едни от първите посетители на спомен-къщата. Разглеждайки всичко, което е представено в музея, много трудно вярваш на очите си. Много снимки, писма, подаръци от поклонници... Всичко се сливаше като калейдоскоп пред очите ни. Всичко, което поклонниците донасят на могилата на Тоше, после се оказва във фонда на музея. Така че, ако донесете дар, бъдете уверени, той ще остане в музия, няма да изчезне.
Ние гордо си купихме новият албум на Тоше, където първата песен беше Sve е ovo premalo za kraj. Тогава ние даже не се и досещахме, че именно под звуците на тази песен ще ни премине цялото пътуване...
Настройка на звука. Раз, раз… Май вече започва.
Официалната част продължи около час. Поздравления, всеки показа своето уважение и памет. Авторите на новата песен, министърката на Културата, всички искаха да разкажат за Тоше.
Зазвучаха милите за сърцето мелодии…Няколко песни на Тоше в изпълнение на млади македонски изпълнители. Песента «Усни на усни» запя цялата зала. Между гласовете чувам един нисък мъжки глас, който, като че ли беше най-силен. «Брей, някой така пее, че заглушава и изпълнителя и цялата зала!». Обръщам се, виждам чичото на Тоше. За тяхното роднинство говорят очите. Сигурно, своята необикновена форма на очите Тошенце е наследил именно от него. Мужът, стоейки в тълпата, пееше просто сякаш душата му се късаше, при това изтривайки сълзите си. И вече в този момент бъркам в чантата си, за да намеря къде съм напъхала носните кърпички. Трябва да кажа, че хора имаше страшно много. На първия етаж, на втория... всичко беше окупирано от поклонници на Балканския Ангел. И, разбира се, всички чакахапрезентацията на новата песен.
И дочакахме.
Веднага след първите звуци и първите кадри на видео-клипа, всичко замря. Сякаш, всички престанаха да дишат. Целият музей беше в очакване ... в очакване на чудо. В този момент усещах някакво невидимо присъствие. И до болка исках да вярвам, че това не е края. Песента показаха три пъти, но беше достатъчно и един път, за да потекат сълзите по бузите. Някои се опитваха да се сдържат, други закриваха очите си с ръце. Беше ясно, всички чувствахме едно и също нещо. И като в някакво вцепенение гледахме екрана.
Концертът е завършен . Песента вече е спряна, а ние стоим по средата на залата и никак не можем да дойдем на себе си. Какво да кажа? Щастлива ли съм, че съм тук? Щастлива ли съм, че чух новата песен? Разбира се, че да! Радвам се, че чух новата песен! Но при това чувството на тъга и печал е още по-силно. Ние още веднъж се разходихме из музея и излязохме на улицата. На първия етаж имаще някаква благотворителна акция. Хора с някакви листчета стояха на опашка, за да дадат кръв. Това беше необикновено! Тоше Проески – двигател за добри дела в действие!
Как мислите, къде отидохме всички после? Верно, на могилата на Тоше. Цветя, свещи…Редом стояха кошници с ябълки и мандарини. Всички, които идваха, се «черпеха». В някаква степен, това беше рожден ден, това беше празнична почерпка...
Най-вероятно, в Крушево беше обявен почивен ден. Никой за никъде не бързаше. Пък и дойдоха, май, всички жители на градчето.
Докато седяхме в кафето, новата песен прозвуча пет пъти. Нея и после я слушахме, но в този ден всичко беше по-особено...
В този ден ние се запознахме с няколко много интересни човека. Общуването вървеше на най-различни езици.
После към нас се приближи една жена, и се представи с името Сузана. Ние с Женя малко се смутихме, защото тя ни заговори след като ни е узнала... Видеото, което ние (12момичета) направихме за рождения ден на Тоше, както се оказва, тя е гледала и ни е познала. Тя беше много възторжена, че ни вижда и не можеше да опише с думи как се чувства. На нас ни беше много приятно до дъното на душата... Женя не издържа и веднага написа през телефона си в групата, където направихме видеото, че сме се запознали с тази прекрасна жена. Видеото е на този линк https://www.youtube.com/watch?v=29UMU2kYkeE.
В голям възторг и радост ние тръгнахме към клуб «Планет». И отново новата песен….Струва ми се, че научих думите Sve je ovo premalo za kraj, tu na tvome dvoru nisam vise kralj….
След като мина полунощ, започваха луди танци))) Една двойка отпразднува много бурно и весело рождения ден на Тоше, личеше си, че преживяват като личен празника на техния кумир. Как, въобще, клубът остана цял????
Излязохме от клуба, напявахме си новата песен….Спеше ни се, но не искахме този вълшебен ден да свършва.Ние още дълго обсъждахме всичко, което видяхме и чухме. Един ден от живота се оказа напълнен с такива събития!!!!
На следващия ден ние решихме да поспим повече, а после да се поразходим по града. Но беше наваляло страшно много сняг! Близо 4 часа ние се промъквахме през снежните партини. Реално, до коляно. Моите обувки, явно, не очакваха такива улици и снежни партини, и аз с гордост заявявам – МОИТЕ БОТУШКИ ОСТАНАХА В КРУШЕВО)))))))))))))))) Собственно, както и ръкавиците)))))))))
Пред нас стои мощен подем нагоре. И вместо да тръгнем в друга посока, ние, не та не, ние се опитваме да се изкачим! Безуспешни опити... От близката къща мъжки глас се провиква да слезем надолу, и ние в крайна сметка го послушахме.
Подсушихме обувки. Малко си починахме. И се сетихме! Нали носим със себе си флаговете на нашите страни – Женя носи флага на Русия, а аз на Беларусия. Изглеждахме малко странно – от чантите ни стърчаха пръчки – дръжките на флаговете. )))))) Тръгваме към Тоше! Отново през снежните партини и в тъмното. След 40 минути някъде ние разбрахме, че сме излязли съвсем в другия край на града... Това го подразбрах от думите на Женя : «Гледай, НЛО не е там!». Под НЛО ние подразбирахме своеобразен архитектурен паметник. Това беше музей в чест на освободителното въсстание.
Ние все пак дойдохме. Оставихме флаговете, запалихме свещи.
27 януари ние решихме да тръгнем към храма Св. Преображение. По-добра идея от тази не можеше да ни дойде на ум в 1 часа през деня Решихме да тръгнем пеша. И тук Женя: " В чест на падането на блокадата над Ленинград!!!" . Ето че и ние извършихме един малък подвиг) Започвайки от полицейският пост всички ни уверяваха, че е много далече да се ходи, а и път няма. Действительно, пътят завърши. Но нещо нас явно ни дърпаше за краката и ние тръгнахме нагоре по непочистения път. По-точно, път си проправяхме сами. Женя беше взела подарък за храма – икона на Света Ксения Петербургска. И ето, Женя с иконата отпред, като Моисей, с думите "Давай!!!", и аз отзад се довличам след нея) Нищо не се виждаше - бяло -пребяло.... Храмът приличаше на сянка. Но изведнъж се появи слънце. И докато бяхме около храма, то светеше, сякаш Тоше ни помагаше... Иконата оставихме до вратата, т.к. храмът беше затворен. Назад вървяхме с чувството на изпълнен дълг. Изведнъж Женя се обърна с думите "ААААА!". Аз си помислих :"ГОСПОДИ! Какво става?". В пакета с иконата остана флагът на Македония, който Женя си купи за себе си. Така той и остана. Спускайки се по прокараната от нас пътека, ние като истински поклонници, стоейки на коленете си, повтаряхме " Ние го направихме!!!!!!". Добре, че навреме станахме от колената си – насреща се показа кола.. От колата излезе мъж с думите "Света???". В главата ми се прокрадна мисълта: " А кой мен тук ме познава???". Стои, смее се и се кръсти)))) Оказа се, че това е Славен Ристески (мъжът на сестрата на Тоше). Благодарихме му, че ни откара до долу))) Бяхме изморени, измокрени) Но бяхме щастливи) На следващия ден ни заговори един мъж с много интересен въпрос: " Вие ли вчера в гората отидохте? До самия храм?". Ние такива горди отговаряме "ДА!". Следващият вопрос беше не по-малко интересен "А кога вие се върнахте???". На шега искахме да отговорим, че току-що се връщаме, но все пак отговорихме, че вчера се и върнахме))
Всички, които искат да си починат от стрес, да се насладят на тишината, елате в Крушево. Природата тук е приказна, хората са доброжелателни) Може още дълго да описваме цялото наше пътешествие, но мисля, че това е достатъчно)) И специално за историята!Всички се удивляваха и възхищаваха, че ние извървахме целия този път /от Русия, в Турция, от Турция в Македония/и всичко заради Тоше, че нас даже ни нарекоха "Блаженни" Но както се казва, какво няма да направиш заради мечтата си и заради любовта))) Спасибо за внимание) Света


А ето и краткия коментар на Женя:
Ура! Благодаря ти Света за разказа)))) Чета и не вярвам, че всичко така и беше!
И наистина е приказка и както каза Сузана, това е чудо! За нас това всичко беше истинско чудо!
Изкачването към Св. Преображение аз няма да забравя никога!!!!!!! Но това беше удивителен ден, ние имахме много важна цел и независимо, че всички ни уговаряха да не тръгваме, ние все пак стигнахме... Сега в святото място Тоше ще си има частичка от русската душа, от нашата вяра... На мен, като на петербургско момиче беше особено важно да оставя там именно тази икона и така съвпадна, че именно в този сериозен (за ленинградците, пък и не само за тях, а и за всички руснаци) ден, въпреки че специално не съм си го замисляла... но.. "Ништо не слуйчаjно, веруваjте..."
Да, Македония, Крушево стана вече толкова родно за мен... и аз се надявам, че всички ние още не веднъж ще бъдем там!!!!

Ден първи – 19.07.2013г. петък, Крушево – най-дългият ден в живота ми!

Предния ден, в четвъртък, цял ден стягахме багажи и обикновено майката първо проследява дали децата са взели всичко, и накрая стяга и своя багаж... Освен това трябваше да подготвим подаръци за там, където щяхме да сме на гости, наум преброявах какво точно е подходящо на кого да подаря – за свекървата на Данна направих албумче със снимки от сватбата на Данна и Таки /оказа се, че те нямат албумче, всички снимки им били на компютъра, и много се зарадваха на подаръка/; за Верица изнамерих едно много старо издание с пожълтели страници от 1978г. /почти колкото нейната възраст, Верица е родена 1976г./ на „Престъпление и наказание“ на Достоевски в оригинал на руски език. Взех подарък /едно издание на нашата книжка/и за Наташа Кондрашова от Русия, която на 20 юли, в събота, планира да празнува рождения си ден в Крушево и с която имах намерение да се запозная най-накрая. Вечерта приготвих и една баница със спанак за из път. На Гошко рано му се приспа и ме помоли да легна до него докато заспи... И аз се събудих в 1,30ч и сепнато почнах да стягам моя си багаж... Тони се събуди и ми се скара, че още не съм си легнала, а ме чака дълъг път, и аз към 3 ч. сутринта най-накрая си легнах. Алармата ме събуди към 4,30 и почнахме да се събуждаме с момичетата, да правим сандвичи и чай за из път. Към 5 ч се обадих на Зоя да видя дали се е събудила вече, а тя ми отговори че ме чака навън пред къщата... Казах й, че още не сме готови, минахме да вземем и баща ми и горе-долу към 6ч сутринта потеглихме от Благоевград. На границата разбудих заспалите митничари, с усмихнат глас им разказах къде отиваме – при Тоше и на пиво-фест в Прилеп. Пуснаха ни и... потеглихме напред. Язовирът Македонска Каменица беше препълнен, баща ми не беше виждал толкова голям язовир и се впечатли много. Пътят до Крушево е 4 часа, но спряхме да пийнем кафе и да закусим, така че към 11ч българско време спряхме в центъра на Крушево. И върнахме часовниците с един час назад – така че беше 10ч. Седнахме да пием кафе в Планет, но ни обясниха, че няма струя /ток/ поради ремонт и ни предложиха само студено мляко с нес. За съжаление не можехме да ползваме и безжичния интернет там. Огладняхме и слязохме в пицария Андора, където се оказа, че има ток и интернет. Пуснахме съобщение на роднините, че сме пристигнали и седнахме да чакаме поръчката. Зоя си поръча бира „Златен дъб“ от бутилка и като я отваряше, тя изгърмя като шампанско, което много я изуми... Славея си поръча Крушевско гърне и почти успя да го изяде цялото... Михи и Зоя поръчаха пици, на баща ми взех Пастърмалия, а аз хапнах македонска салата. Доволни и сити се заслушахме в съседната маса, където говореха на влашки и нищо не разбрахме от клюките в града... След това потеглихме към колата, взехме си ръчните багажи и отидохме да търсим къщата на семейство Донку. Аз малко се обърках по едно време, попитахме един човек на пътя и той веднага ни упъти, което много впечатли баща ми... Учудваше се, че в това градче всички се знаят по име и място на живеене... Стигнахме до къщата, където щяхме да гостуваме, малката Теа ни се зарадва и въобще не лаеше по нас. Разгледахме заедно албумчето, спомнихме си на колко хубава сватба бяхме миналата година през август, как играхме хора и пяхме песни... Починахме си малко, преоблякохме се в тениските от форума, взехме даровете за Тоше и тръгнахме с колата до Гумене. Баща ми каза, че никога не е влизал в музей, аз му казах, че ще му доскучае да стои отвън, докато ние се забавим вътре, и той реши да влезе. Имаше страшно много групи туристи от различни държави. Баща ми чак сега разбра кой е този певец, каза че е виждал концерт на Тоше по Балканика. Попита ме защо е толкова млад на снимките по стените, аз не му бях казвала досега, че Тоше е загинал в катастрофа. Той го е чувал, но си е мислел, че това момче е пяло някога си много отдавна, и не е знаел, че е загинал в катастрофа преди пет години... Разгледахме набързо музея, защото не можехме да се спираме заради туристите, Зойчето също не се спираше да чете, а просто разглеждаше... Татко ми взе ключовете от колата и каза, че ще ни чака отвън в колата. Аз се досетих, че той сигурно ще заспи в нея и затова казах на групата, че може спокойно да си разглеждаме и да не бързаме... Разгледах книгата със впечатления, обърнах страниците до 15 юли назад, защото знаех, че Наташа тогава е пристигнала в Крушево /обаче тя още не беше ходила до музея/. Видяхме йероглифи на японски, много надписи от македонци от Австралия, от Ирландия, от Словения. Видях един единствен надпис „И България обича Тоше!“ и дописах отдолу „Да!!!“. Михи ми се скара защо пиша по книгата...  След това се залепихме за сувенирите и почнахме да избираме какво да вземем. Аз реших да взема няколко картички за евентуалното караоке в пиано-бара, ако правим октомври в Благоевград. И видях, че Андрей от фондацията на Тоше продава там на касата. Помагаше му една жена, която ми беше много позната, но не знаех откъде... Тя загледа тениските ни и каза на Андрей, че ние сигурно сме от българския форум за Тоше Проески, а на мен ми каза че, Таки Донку си е взел жена от Велико Търново. При което аз отговорих, че я познавам, защото сме били миналата година на сватбата. А тя се учуди, но после си спомни кои сме, аз извадих една снимка на Данна като булка, която ми беше останала в чантата, и тя я показа на Андрей, който каза, че е много красива и се сети за кого говорим. Така се разприказвахме, жената каза на Андрей, че форума е подарил на семейството пътуване до Венеция и така... Аз казах на Андрей, е всяка година организираме невероятна Тоше вечер в Благоевград, той май познава Игор, и не ми даде да платя картичките. Каза на жената да ми даде три плаката и по пет картички от всички видове, сложи и торбички, и всичкото това каза, че е участие от негова страна за мероприятието! После излязохме и отидохме на гроба на Тоше, за да може баща ми още да поспи в колата... Останахме насаме и поседяхме мълчаливо, всеки с мислите си... Зойчето купи от площада едно голямо бяло сърце „Те сакам“ и пазача направи място за него около гроба... Аз оставих гоблена с лика на Тоше от руското момиче Екатерина Воронова, което ми го беше изпратило върху картичка и запалих свещички за всички нас, които сме свързани с Тоше в сърцата си. Събудихме татко и потеглихме към манастира. Той много се впечатли от горичката, каза че е много запазена с много стари и високи буки. Стигнахме до църквата. Там стои единственият билборд на Тоше все още... Посрещна ни чичко Шуле и ме прегърна много пламенно, зарадва се, че идваме редовно и не пропускаме година... Показа на Зоя камъка на входа ий каза да подържи ръката си на него. Докато си приказвахме сладко-сладко, една лястовичка пърхайки с криле застина на входа на църквата и пак излетя, после пак се опита да влезе и направи няколко кръга докато се престраши и влетя. Оказва се, че си е свила гнездо вътре в църквата... Чичото на Тоше каза, че не я е страх и там си е свила гнездо. Вътре в църквата подготвяха стените за стенописите, в крайна сметка щяли руски майстори да ги изографисват... Разреши ни да се качим в стаята на Тоше в манастира, да поседим колкото си искаме и да снимаме там. Баща ми остана навън да погледа гледките, а ние се качихме. Поседяхме в стаята, разгледахме всичко, нашите снимки си стоят там, аз оставих две нови. Михи остави рисунката си на Тоше. Зойчето полежа на леглото и си пожела нещо на възглавницата на Тоше. После попитахме чичото на Тоше какво да правим с иконите, които сме донесли с нас. Той каза, че ги оставя първо да постоят малко в църквата и после ги прибира при него, докато не се завърши църквата оконателно. Каза, че е прибрал при него и иконата на Св. Ксения, която оставиха през януари момичетата от Петербург. Взехме си довиждане и потеглихме към кръста. На Михи й се приспа по пътя и тя остана в колата, а ние останалите изкачихме стъпалата и се насладихме на величествената гледка отвисоко. Славея ни попя, записах на видео нейното изпълнение на „Громови на душа“. После тя си отиде да си вземе камъче и аз я предупредих да не взима от тези, които донесох от Благоевград, нали отскоро и ние имаме 33-метров кръст и аз специално от там взех няколко камъчета за Крушево... Снимахме се, беше ни много весело, усещахме се по-леки от перца и подскачахме по стълбите надолу... Прибрахме се в Крушево, майката на Таки ни беше приготвила ручек /хапване/ - сиренце, доматки, бухтички от брашно, вода и сода – много бързо и лесно се приготвяли. Почерпи ни и лубеница /диня/. Обясни, че в Крушево правели баница с кисело зеле и баница с бял боб... Обеща другя път като дойдем, да ни направи и източи такава! Излязохме да се поразходим малко из Крушево и после потеглихме към Прилеп, за да видим какво представлява пиво-феста. По пътя видяхме около 10 парапланера, които кацаха в прилепското поле. Минахме през с. Кривогаштани, на покривите н акъщите имаше много гнезда с по пет щъркела във всяко. Минахме и през едноименното село на Сиси – с. Славей и хайде още малко – пристигнахме в Прилеп. Целият център беше заграден, по улиците в средата можеше да се паркира за 100 денара вход /3лв за целия ден/. Междувременно Зойчето получи есемес, че неин познат от Битола също ще е на фестивала в Прилеп... И се почна една размяна на есемеси, едно звънене, докато се уточнят как и къде ще се видят... В крайна сметка изчакахме да се появи въпросният битолски левент, Зойчето грейна цялата, въодушеви се, пусна да се веят косите, въобще... Запознахме се, момчето ни почерпи бира от една от уличните витрини. После седнахме заедно на една маса и си поръчахме скара с плескавици... По едно време започна концерта и Михи и Сиси отидоха на тревата пред сцената да погледат. Аз изрично казах на Зоя и приятеля й да не се отделят никъде, навсякъде да се движим заедно.Трябваше да потърся някое кафе с безжичен интернет, за да си прочета съобщенията и като се върнах, видях, че баща ми е сам на масата... Изтръпнах! Почнах да си мисля какви ли не мисли, къде ли е тръгнала Зойчето, как ще се обяснявам на майка й, звъннах й по телефона, но беше такава лудница по улиците, че и аз не бих си чула телефона... Написах есемес :"Зойче, къде си?" и станахме с баща ми да я търсим. Михи и Сиси казаха, че не са я виждали... Полутахме се малко и съвсем случайно зърнах синята тениска на Зойчето в гръб! Направо ми олекна! Казах й, че може д асе изгубим в тази тълпа, и че за 5 минути са ми побеляли косите... /на другата сутрин докато се разресвах тя ми каза, че нямам бели косми - явно е запомнила всичко, което съм казала.../. Постояхме малко пред сцената, извън предвидената програма започна да пее Калиопи, потанцувахме малко и аз казах, че е време да си вървим, очите ми вече се затваряха... Баща ми избърза напред към колата. А ние вървяхме много бавно и изведнъж видях Иренче Крушево, Ена и Мария - Крушевско Чупе. Прегърнахме се силно-силно! Казах им, че ние всъщност си тръгваме... Въобще не съм си представяла, че ще ги срещна в навалицата... Мария ми каза, че Тоше е виновникът за всичко, и ако е рекъл така, значи така е трябвало да стане... Постояхме доста заедно, поговорихме си за последната акция, попяхме и потанцувахме заедно, снимахме се при фонтана с мозаиката на Тоше, въобще не ни се разделяше... Предполагах, че баща ми пак е заспал в колата и тръгнахме... Три пъти си взехме довиждане с крушевчанките. После ми предстоеше още половин час път в тъмното до Крушево. Оказа се, че дългите ми фарове светят високо и не осветяват пътя, осовата линия беше изтъркана... На два пъти се усетих, че карам в другото платно, и се сепвах. Децата отзад бяха задрямали, баща ми също мълчеше изморен от дългия ден, само аз бях цялата в напрежение как ще взема завоите нагоре... Очите ми се затваряха, въпреки, че съзнанието ми беше още будно. И... Отворих широко прозорците да влезе ледения въздух. Включих силно диска на Тоше и си запях неговите песни, така че невредими стигнахме Крушево. Обърках уличките и се наложи таткото на Таки да дойде да изкара колата от неудобната позиция. После се запътихме по стаите и заспахме като къпани... Така завърши моят най-дълъг ден - в прегръдките на крушевско легло!